ИСТЕСТВЕНО!

Веднъж една жена ме спря на тротоара, там постлан някъде под пожълтелите есенни листа на малкия провинциален град, и ме попита дали това е правилната посока за гарата. Това беше правилната посока, но тя водеше към още няколко посоки, всяка от които отваряше път към още няколко. Накратко – пътят до гарата беше малко объркващ, поне за човек, който очевидно никога не си беше купувал вестник или колa с кафе от симпатичната дебела лелка с вечната синя престилка в будката до старата чакалня, която – според мен, когато бях малък – сама беше построила цялата гара преди поне сто години и правеше кафето от прясно изстискани зад щанда циганчета (помня, че тогава веднъж бях опитал малко от любопитство и беше толкова горчиво на вкус, че твърдо реших да вярвам безкористно на тази теория). Клетата женица беше отрупана с чанти и чантички, един голям фикус в саксия, който беше прегърнала като новородено, а някъде между огромните препълнени чанти се подаваше боязливо малко дамско чадърче – розово с люлякови цветчета. Разбира се, знаех прекрасно как се стига до гарата, но когато се налагаше да обяснявам, а не да показвам пътя, изпитвах изненадващи затруднения. Както повечето до болка познати неща, с които се сблъскваме всеки ден, така и пътят до гарата се бе набил толкова надълбоко в съзнанието ми, бе впил толкова яростно ноктите си в мозъчните ми гънки, че мисълта да го обяснявам подробно на някого изглеждаше нереална и непосилна като разгадаването на смисъла на живота. Все едно да обясня на някого как да стигне от хранопровода ми, през тънкото черво, до стомаха –  та нали са си мои и са с мен всеки ден, всяка нощ. Както и да е, криво-ляво успях да съставя визуална картина на завоите, светофарите и сградите наоколо в напрегнатото си съзнание и – което беше по-трудната част – да превърна всичко това в смислена членоразделна реч. Сравнително членоразделна. Сигурен съм, че жената реши, че не съм от града. И аз бях напът да го реша в процеса на краткия ми мъченически монолог. Така или иначе обаче тя нямаше на какво друго да разчита, защото беше все още твърде рано сутринта (от къде се бяха появили огромните чанти и фикусът в ръцете й по това време, така и не посмях да се запитам, за да не разсея и без това жалките си напъни да изглеждам уверено и… ами, местно) и други хора не се виждаха, дори кучета нямаше. Прие думите ми за чиста монета… макар и много дребна. Направо за жълта стотинка. Кимна в нещо като благодарствен поздрав, но твърде припрян, и заклатушка исполинския си багаж към гарата, а аз изпуснах струйка въздух на засрамено облекчение. Не знам какво точно ме накара да се обърна след отдалечаващата се жена и съвсем ненужно да подвикна: „Сигурна ли сте, че ще се оправите?”
„Истествено!”, подвикна ми на свой ред тя леко смутена, без да се обръща, и продължи неравноделната си крачка към извора на моите поруменели бузи.

„Истествено”, повторих си на ум. Усмихнах се неволно. Тогава ми хрумна най-невероятната асоциация, която някога ми бе хрумвала. А аз съм от тези чалнати чишити, за които да правят асоциации с банални неща е нещо като правенето на въглероден двуокис за нормалните хора. Направих асоциация с тоалетната. И не защото току-що се бях почувствал все едно някой е отворил кенефа, докато аз клеча вътре. И това ми се е случвало. Но не. Съвсем спонтанно в съзнанието ми се превъртя лента – от ония баналните ленти, които се превъртат в главите на разни герои от филмите в моменти, когато животът им виси на косъм. Само дето при мен нищо не висеше (е…, почти нищо), а въпросната лента се превъртя назад до един точно определен момент от детството ми. Момент, който се повтаряше многократно, почти ежедневно, в един период от живота ми. Превъртя се главозамайващо бързо, без да спира никъде другаде по пътя си, и разко се закотви в тоалетната на нашия апартамент в стария панелен блок. Там, прилежно заключен, със смъкнати гащи и доволно изражение, седях аз – 11-годишният хлапак – с книга в ръка, вършейки съвестно своя природен дълг. Разлиствах книгата – без да си плюнча пръстите, смятах го за неуважение към хартията и никога не съм го правил – а до мен стърчеше цяла купчина други книги. По това време – книги-игри. Бяха голяма мания сред малчуганите на моята възраст, купувахме всичко, което излезе и ги четяхме, или както ние му викахме – „превъртахме” – по няколко пъти всяка. Просто всеки път историята беше различна. Това е чарът на този вид книги. Моят ритуал в тоалетната обаче беше винаги един и същ. Взимах няколко произволни книги-игри от лавицата в моята стая и се заключвах с тях в тоалетната. Не влизах без причина, разбира се, но съчетавах необходимото с приятното. След като така и така ми се налага да поседя малко на едно място, защо да не запълня времето с нещо? На тези години въображението е във вихъра си, хормоните все още не са взели превес, а свободното време се проточва сякаш с векове и хилядолетия. Телевизията, от своя страна, е все още нещо интересно и вълшебно. Когато влезех в тоалетната с един куп книги под ръка, вече не бях себе си, а се превръщах в популярен водещ на изключително интригуващо телевизионно предаване, в което представях нови заглавия от света на книгите-игри, обсъждах ги със себе си и четях на глас избрани откъси от тях. Предаването не се съобразяваше с ритъма на природата и с все по-настоятелното клатене на бравата отвън, а продължаваше докато не ми омръзне. Постепенно тоалетната започна да става свидетел и на истинско четене на истински книги, след това и на писане (пишех стихотворения, разкази и други такива глупости – с две думи: клозетно творчество), а у нас все повече се споменаваше словосъчетанието „втора тоалетна”. Или поне „пикай в банята”.
            Какво правех всъщност там? Освен оче- (или трябва да кажа „носо-„) вадното.
            Наблюдавайки отдалечаващата се точица, която до преди минути беше приела облика на възнатоварена жена, интересуваща се от пътя за гарата, аз осъзнах какво свъщност съм правил там, в онзи момент от лентата – в кенефа, с книгите. Там, на порцелановия стол, аз съм откривал смисъла на живота. Квинтесенцията на човешкото съществуване – там, където човек е човек в пълния си блясък. Свалил досадните доспехи на цивилизацията, свободен от лепкавия до погнуса пронизващ поглед на общественото око, сам със себе си – искрен, безгрижен и унесено зает в своята свобода. Само в тоалетната смесвах толкова лесно и уверено естественото с изкусвеното. С изкуството. Сватосвах ги, а те се взимаха в обятията си и се целуваха жадно, без дори да усещат миризмата. Не е ли най-естественото нещо на света човек да грабне първата изпречила му се книга в мига когато природата напомни за своята лидерска позиция. Там вършех естетсвеното и изкуственото без те да си пречат, без дори да се забелязват. Създавах хибрид!  Вършех „изтество”. Или „ескуство”. От едната страна влиза изкуство, от другата излиза естество. Истествено!
            Извърнах глава още веднъж към жената с гарата. Нея я нямаше. Най-вероятно вече пътуваше към някое място, чиято гара е толкова банално позната и непомръднала от мястото си от столетия, че никой не би се и замислил да тръгне да обяснява къде точно се намира. Или пък – спомняйки си за собственото си експертно упътване от преди малко – все още се шляеше из тесните улички на малкия провинциален град, обсипан целият с есенни листа и без нито един жител или куче по тротоарите. Обърканата женица, с всичкия си багаж, изглеждаше толкова естествена пред мен в онзи малък момент, а аз толкова изкуствен и скован, че за миг ми се бе приискало да съм восъчна фигура в музея на мадам Тюсо. Тогава те ми изглеждаха по-естествени от мен. „Истествено!”
            – Хей, какво правиш толкова рано навън? – чух изведнъж гръмогласен тътен зад себе си и се сепнах.
            – Имах работа… – смотолевих. Всъщност бях забравил защо съм навън толкова рано.
             – Аха. Аз отивам до центъра за вестник. И някаква баничка, че у нас нищо не е останало след снощи.
            – Снощи… А, да. – сетих се, че бях присъствал на „снощи”-то – Ще дойда с теб да се поразходя, че не ми се прибира.
            – Супер!
            Тръгнахме бавно, с ръце в джобовете, загледани някъде към приближаващия есенен вятър. Познавахме се от деца, бяхме израстнали заедно в квартала. Едно листо прелетя точно пред нас и донесе със себе си думите. Разговорът като че ли сам пое инициативата и върна лентата към детските спомени, основно към тези, в които двамата бяхме най-големите футболни надежди на квартала – недостижимото крило по десния фланг (т.е аз) и железният централен защитник с безпощаден голов нюх (съответно – той). Разговор, който често ни сполетяваше – едни и същи банални спомени, които незнайно как никога не се изтъркваха и винаги им се смеехме от сърце.
            – Помниш книгите-игри, нали? – направих рязък и изненадващ и за мен самия завой в историята.
            – Естествено! – усмихна се приятелят ми.
            – Всъщност замислял ли си се, че всички книги би трябвало да се наричат „книги-игри”?
            – В какъв смисъл?
            – Ами какво представлява всяка книга, ако не просто една игра на думи. Или по-точно игра с думите. Не е ли точно това смисълът на съществуването на езика изобщо. Да си играем с него! Така или иначе не е подходящ за комуникация. В смисъл – не е надежден, прекалено е гъвкав, прекалено е модифицируем. Прекалено е интерпретативен! Никога не можеж да бъдеш сигурен дали човекът отсреща те е разбрал. Винаги би могъл да те разбере погрешно, бидейки убеден, че те е разбрал правилно. Дъвка! Дъвка „Идеал” с картинка!
            – Така, следя те…
            – И след като на него не може да се разчита за това, за което принципно е предназначен – комуникацията, то на нас ни остава единствено да си поиграем с него. Да го извиваме, огъваме, извъртаме, предъвкваме, да го накъсваме на парчета и пак да го залепваме с лекопласт. Да го превръщаме в изкуство! Това е смисълът на съществуването му!
            – Тоест, ако правилно съм те разбрал, не съществуването на езика ни разграничава от животните, а неговият смисъл?
            – Точно така! Схватлив си. Ще те черпя едно кафе при леля Цеца на гарата. Като споменах леля Цеца и гарата – тъкмо преди да дойдеш някаква жена, явно от друг град, ме попита къде е гарата. Голям зор докато ѝ обясня. Виж, сега ти говоря едва ли не академично някакви врели-некипели за смисли и езици, а пред нея си глътнах езика. Как да ѝ обясня къде е гарата, бе, мамка му, кажи ми? Ами тя си е там, където винаги си е била. Да си я беше гугълна, ебаси!
            – Човече, аз телефон не знам дали има тая гара, да може човек да се обади да пита едикогаси има ли автобус, ти в гугъл я прати жената.
            – Както и да е. Остави я гарата. Та зададох ѝ аз, ей така да ми е чиста опетнената съвест, някакъв глупав въпрос, и тя ми изръси: „Истествено!”
            – И какво толкова? Говори меко жената. Ние пък говорим на „ъ”.
            – Знам. Точно там е въпросът. Тя говори меко, ние говорим на „ъ”. Някои пък говорят твърдо. Ония пък като ми забаткат ми иде да ги ма’ана да ги прѝбия!
            – Обади се тетевенската жилка.
            – Да. И аз ѝ се кефя! Тоя говорел на диалект, оня говорел като селяндур… Хората си играят с езика. При това си играят на географска основа. На историческа. На местна. Пречупват спуснатия им волю-неволю отгоре език през собствения си мироглед. През собствените си патила, обичаи, преживелици, нрави. Творят! И засвидетелстват принадлежност чрез езика. Впрягат го в поводите на собствената каруца и той им служи както на тях им е удобно. Без дори да го осъзнават.
            – Доста интересна теория, трябва да призная!
            – Да! Тук е моментът да издигна моя нов лозунг-постулат: „Не е важно какъв ти е езикът, а как го изпозлваш!”
            – Това прозвуча малко двусмислено…
            – Именно! Игра на думи, човече. Игра с думите.
           Моят приятел ме погледна с лукав поглед и изложени на показ зъби и ме потупа по рамото. Това можеше да означава само едно и не след дълго то придоби вербални форми:
            – Остави кафето на леля Цеца. То се е видяло, че ще почваме с бири от сутринта…
 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

ИЗБРАХА МЕ ЗА КМЕТ! -Слав КАРАСЛАВОВ

АЗБУКА НА ЗАСТОЯ – ЛЕКСИКОН

СКАЛПЕЛ И ЛЮБОВ

СТАТУЯTA НА ПАПА ЙОАН ПАВЕЛ II ПРЕДИЗВИКА ВЪЛНА ОТ НЕГОДУВАНИЕ В ИТАЛИЯ

ВЕРОНИКА ДЕНЕВА: В МОНЕТАТА ВИНАГИ ИМА ДВЕ СТРАНИ

ДЖИЙН САСЪН: НЯМАХ ПРЕДСТАВА КАК МОЖЕ ТОЛКОВА БОГАТА ФАМИЛИЯ ДА ЖИВЕЕ ТОЛКОВА БЕДНО

„ИЕРИХОН”С ПРОМОЦИЯ НА НОВО ВИДЕО – „МНОГО”

ЛАБИРИНТ   – Владимир Домозетски

ИЗВИНЯВАЙ, САЧМО!

ОТВОРЕНИ И ЗАТВОРЕНИ МАСИ – Елиас КАНЕТИ

МАСИТЕ – Елиас КАНЕТИ

УНИКАЛНАТА КОЛЕКЦИЯ НА БАНКЕРА ХАЙНРИХ ВАГЕНЕР ПРЕДСТАВЕНА В БЕРЛИН

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4128

Posted by on окт. 28 2011. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.27151 лв
 CHF =  1.67609 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.21616 лв
100  RUB =  2.81397 лв
 USD =  1.65664 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.