Израел и Турция – нито приятели, нито врагове

Ralitsa Trifonova
Споразумението между двете държави бележи нов етап в отношенията между Израел и палестинското движение „Хамас”

След шестгодишно прекъсване Израел и Турция обявиха в началото на миналата седмица, че възстановяват дипломатическите си отношения. Така и двете държави спазиха неписаното правило, че когато положението с кюрдите и Сирия е напрегнато, внимават да нямат проблеми помежду си.

Съгласно постигнатото споразумение Израел се съгласява да изплати 20 млн. долара компенсации на семействата на убитите и ранените по време на нападението над  кораба „Мави Мармара” през 2010 г., а Турция поема ангажимента да прекрати всички дела срещу израелските сили в местните и международните съдилища. Евентуално се предвижда и възможността Израел да сключи изгодни сделки за пренос на газ до Турция. По-голямата част от споразумението засяга палестинския народ – все пак корабът беше част от флотилия, пътуваща за Ивицата Газа, а едно от условията на турската страна за възстановяване на отношенията с Тел Авив беше вдигането на блокадата над Газа. Другите две условия бяха израелската страна да се извини (което се случи през 2013 г.) и споменатите вече компенсации. Противно на изявленията на израелски политици, че страната им няма нищо общо с Газа от 2005 г. насам, изглежда, че Ивицата се оказва твърде важна за Израел. Затова и блокадата няма да бъде вдигната. Вместо това Турция ще може доставя хуманитарна помощ, предназначена за Газа, която ще бъде стоварвана в израелското пристанище Ашдод, откъдето ще бъде разпределяна отново според исканията на израелската страна. Турция ще получи и правото да построи болница с 200 легла в Газа, фабрика за обезсоляване на водата (на повечето места в Ивицата чешмяната вода е солена и негодна за консумация) и ще поеме ангажимента да намери решение на енергийната криза.

В Израел нарекоха споразумението „капитулация пред палестинското движение „Хамас”. В Газа обвиниха Турция, че е изоставила палестинците и е направила огромна услуга на Израел, защото според международното право той е отговорен за качеството на живота в окупираните от него територии. Оттам коментираха още, че както Палестинската власт носи тази отговорност вместо Израел в Западния бряг, така Турция се е съгласила да я поеме в Газа. От „Хамас” благодариха на президента Ердоган за усилията по облекчаването на блокадата и заявиха, че според тях това е максималното, което турската страна е могла да постигне. Политически анализатор, близък до правителството в Рамалла, който пожела да остане анонимен, тъй като не е упълномощен да говори по темата, беше по-краен в оценките си и коментира, че „Хамас” са продали Газа”.

Подобно на тези реакции, отношенията между Турция и Израел никога не са били безоблачни, но през годините остават стабилни въпреки кризите, които не липсват. Турция е първата страна с преобладаващо мюсюлманско население, признала Израел. Контактите между двете държави стават по-интензивни (особено във военната сфера и разузнаването), след като Турция става член на НАТО през 1952 г. През 1958 г. тя се включва в Периферния пакт на Израел (стратегия, разработена от Бен Гурион, чиято цел е да се градят съюзи с неарабските мюсюлмански страни, за да се неутрализира враждебната политика на арабските страни спрямо Израел), към който се присъединяват и Иран и Етиопия. По време Студената война и Израел, и Турция са на страната на Запада. След  Юнската война през 1967 г. Анкара призовава Израел да се изтегли от окупираните територии, но отказва да скъса отношения с него. Това обаче не ѝ пречи да понижи нивото на дипломатическото си представителство в Израел, след като през 1980 г. Тел Авив приема закон, който противоречи на международно право и който обявява „обединен” Ерусалим (в това число и окупирания Източен Ерусалим) за своя „вечна и неделима столица”.

Турция много внимава да не прави големи стъпки към Израел преди самите арабски страни да са узрели за идеята да нормализират отношенията си с него. Към средата на 90-те години на миналия век този проблем вече не стои, тъй като и Египет, и Йордания са подписали мирни договори с размирния си съсед. Именно тогава партньорството между Тел Авив и Анкара достига своя връх под силното влияние на турския военен елит, който освен очевидната изгода от контактите с Израел, търси и начини да неутрализира ислямистите на Неджметин Ербакан, които печелят изборите през 1996 г. През същата година са сключени редица споразумения в сферата на сигурността, отбраната и икономиката. Израелските пилоти започват да се обучават в Турция, турски танкове и изтребители са разположени в Израел, както и израелски бойни самолети в Турция. Сътрудничеството в разузнавателната област достига дотам, че Израел получава достъп до системите за ранно предупреждение и подслушване на турска територия, с помощта на които шпионира съседните ѝ страни, в това число Ирак и Сирия. Само три години по-късно той се отплаща за услугата, като участва в залавянето на лидера на Работническата партия на Кюрдистан (ПКК) Абдуллах Йоджалан, който тогава се укрива в резиденцията на гръцкия посланик в Найроби. През 70-те и 80-те години подкрепата на Сирия за ПКК е причина за напрежение с Турция. В края на 1998 г. са подписани т. нар. Протоколи от Адана, вследствие на което сирийските власти изгонват кюрдския лидер от своята територия. Оттам той предприема дълго пътуване, чийто край е в кенийската столица. След този шпионски инцидент отношенията между Анкара и Дамаск постепенно се нормализират.

След провала на близкоизточния мирен процес и особено след избухването на Втората палестинска интифада през 2000 г. турските политически и военни кръгове са категорични, че страната им трябва да започне да играе по-активна роля в Близкия изток, защото нарастващата нестабилност в региона е пряка заплаха за сигурността на Турция. Следват нови споразумения в областта на сигурността с Тел Авив и съвместни военни учения. След падането на режима на Саддам Хусейн Израел разширява значително политическото и икономическото си влияние, с което си навлича критиките на Турция – в един момент 30 високопоставени членове от Демократическата партия на Кюрдистан са кюрдски евреи. За разлика от Турция, Израел подкрепя стремежите на кюрдите за създаване на независима държава и приветства разпадането на Ирак. Горе-долу по същото време Турция подобрява контактите си с Иран. Политическите различия и критиките на турските ръководители заради израелската политиката спрямо палестинците не водят до влошаване на двустранните отношения, а напротив – те се подобряват, след като Израел се изтегля от Ивицата Газа през 2005 г. Именно през тази година турският министър-председател Ердоган посещава Израел и предлага да послужи като посредник в Близкия изток.

Въпреки амбициите на своите управляващи Турция не разполага с ресурсите да изиграе тази роля поне по отношение на израело-палестинския конфликт, най-вече защото не може да окаже натиск и принуда върху Израел. Към тези аргументи следва да се прибави и още един – за да посредничи между израелците и палестинците, Турция трябва да бъде безпристрастен участник в процеса на преговорите. Посещението на председателя на политическото бюро на „Хамас” Халид Машал в Анкара малко след като движението е спечелило парламентарните избори в Палестина е първата от поредица стъпки, които карат анализаторите да смятат, че Турция се отдалечава от тази функция.

Що се отнася до израелско-сирийския мирен договор, там може да се говори за посредническа роля, но и в този случай важи горното съображение. Турция се оттегля от разговорите по време на войната на Израел в Ливан. Достатъчно е да си спомним и, че военната операция в Газа през 2008 г. започва малко след като премиерът Ехуд Олмерт се е срещнал с Реджеб Тайип Ердоган именно във връзка с преговорите със Сирия и не го е уведомил за плановете на израелската армия – факт, които обяснява бурната реакция на турския министър-председател по темата. Един от примерите за това е емоционалното му спречкване с израелския президент Шимон Перес на Световния икономически форум в Давос през 2009 г., докато се води дебат за току-що приключилата война в Газа.

Динамиката на отношенията между Израел и Турция показва, че противно на очакванията, причината за разрива между тях не е в идването на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на власт – нито с първия, нито даже с втория мандат. Кризата в тях настъпва след нападението над „Мави Мармара”, по време на което загиват турски граждани. Малко по-късно турският посланик в Тел Авив, подложен на публично унижение от израелския заместник-министър на външните работи Дани Аялон при т.нар. „криза с ниския стол” в началото на 2010 г., е отзован.

Дипломатическите отношения са скъсани, а общите военни учения са отменени. Стеснено е до минимум и сътрудничеството в сферата на сигурността. Не такова е положението в икономическата област, където бизнесът отказва да се влияе от политическите събития. След кризата с флотилията турският парламент призовава за бойкот на търговията с Израел. Оказва се обаче, че почти никой не му обръща кой знае какво внимание. Общият търговски обмен нараства с всяка изминала година. По данни на израелското правителство за 2014 г. той е на стойност 5,44 млрд. долара, което е с 11,5% повече от предходната 2013 г.

Знаците за „сдобряването” от миналата седмица идваха един по един – понякога през няколко години, друг път през няколко месеца. Още през 2012 г. израелското правителство отправи предложение жертвите да бъдат компенсирани в размер на около 5 млн. долара. То беше отхвърлено от турската страна. Година по-късно дойде телефонното обаждане на премиера Нетаняху, в което той поднесе извинения на турския си колега за нападението над флотилията. Причината за преодоляването на различията днес обаче е преди всичко в развитието на събитията в Близкия изток и сирийската криза, поела в посока, която не се нрави нито на Турция, нито на Израел.

За Турция големият проблем е, че на южната ѝ граница със Сирия може да се появи самостоятелна кюрдска държава. Израел, от своя страна, не е никак радостен, че плановете му да създаде буферна зона навътре в сирийска територия, откъдето да контролира съюзническите си групировки в Голанските възвишения, са на път да се провалят. Споразумението между САЩ и Русия да се търси „мирно” решение разочарова и Турция, и Израел, защото и двете се надяваха, че Америка ще предприеме широкомащабна военна интервенция в Сирия по подобие на тези в Ирак и Афганистан. За Израел споразумението за иранската ядрена програма също е тежък политически удар, който доведе до засилване на контактите му с регионалния съперник на Ислямската република – Саудитска Арабия.

И двете държави се оказаха в ситуация,  в която вече не им е изгодно да поддържат напрежението помежду си. Така събитията ни отвеждат до края на миналата година, когато Турция и Израел обявиха, че са постигнали разбиране за възстановяването на дипломатическите си отношения. Докато политиците произнасяха официалните изявления, Турция беше домакин на конференция с участието на палестински, йордански и израелски представители, които обсъждаха възможностите  за съживяването на Арабската мирна инициатива. На събитието присъстваха и представители на министерството на външните работи в Анкара.

През февруари тази година стана ясно, че двете държави са много близо до постигането на споразумение, а в арабските медии се появиха новини, че постепенно Турция е започнала да налага ограничения на функционерите на „Хамас”, които живеят на нейна територия, в това число, че ги е спирала на летището и им е отнела документите за пребиваване в страната. Показателен е фактът, че едно от споменатите имена беше това на Салех Арури, когото израелската страна обвини публично (макар някои израелски анализатори да бяха категорично против тази теза), че е организирал отвличането на тримата израелски заселници край Хеброн през юни 2014 г. – едно от събитията, използвани като претекст за военната операция в Газа от лятото на същата година.

На излизане от двучасова среща с екипа на бившия председател на Близкоизточния квартет Тони Блеър, д-р Уалид Салем, преподавател в Ерусалимския университет и директор на Центъра за демокрация и общностно развитие в Източен Ерусалим коментира специално за „Общество.нет”, че споразумението според него е само началото на един продължителен процес, който ще включва индиректни преговори между палестинското движение „Хамас” и Израел.  Анализаторът смята, че договорката между Турция и Израел има два компонента – поставянето на „Хамас” като равностоен на Израел и посредническата роля, която Турция ще играе между тях. Всичко това, според д-р Салем, показва, че Израел е признал частично, че „Хамас” „командва в Газа”.

Палестинският експерт смята, че ако допреди споразумението е имало вероятност от конфликт в поставената под блокада Ивица, то сега тя е много малка – това е и един от ангажиментите, които „Хамас” е поел. Турската страна е била категорична, че няма да допусне движението да предприеме въоръжени действия срещу Израел от нейна територия. На въпрос дали организацията всъщност не плаща твърде висока цена за това, анализаторът отговори, че според него е ясно, че тя ще понесе загуби във военен план, но пък печели в политически. Подобно развитие на събитията означава три неща – че президентът Аббас е на път да загуби Газа окончателно, че иранското влияние в Ивицата е поставено на карта и че въпросът с окончателното вдигане на блокадата над Газа е оставен в ръцете на Египет – още една от държавите в региона, с които Турция има да оправя отношения. Дали всъщност договорката с Израел не представлява протегната турска ръка и към „Майката на света”, особено като се има предвид, че неотдавна Кайро сключи споразумение за предаването на островите Тирана и Санафир на Саудитска Арабия, а преговорите бяха съгласувани с Израел?
Дали многостранната среща, която Франция планира да свика до края на годината (т.нар. Френска инициатива), за да търси мирно решение на конфликта между израелци и палестинци, изобщо ще се състои? Дали Турция ще успее да влезе в ролята на неутрален посредник между двете страни в конфликта, или споразумението с Израел е поредният амбициозен ход на екипа на президента Ердоган? Какво ще се случи с иранските планове в Ивицата Газа да бъде създаден палестински вариант на ливанското движение „Хизбулла”, които планове са в ход още от есента на 2014 г.? Дали египетският съд ще отмени решението за предаването на двата острова на Саудитска Арабия? Ще приеме ли Египет вътрешнопалестинските преговори отново да се водят в Кайро, при положение че режимът на генерал Сиси е в лоши отношения с „Хамас”? Дали Турция ще подобри отношенията си с Русия? Отговорите на всички тези въпрос ще определят какво ще се случи с турско-израелско-палестинско-египетско-иранско-френско-американските отношения. По всичко личи, че поне през тази година картината на Близкия изток няма да бъде формирана само от ставащото в Сирия и Ирак.

Автор: Ралица Трифонова

6.07.2016

Общество.нет (цитирането на автора, изданието и активните линкове са задължителни)

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=13172

Posted by on юли 6 2016. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.33059 лв
 CHF =  1.76982 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.1826 лв
100  RUB =  2.85034 лв
 USD =  1.67998 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.