Знаете ли имената на десет албански писатели от Косово?

Milazim KrasniqiАлбанските писатели от Косово са скрити от публиката, стоят виновни и продължават някаква абсурдна автокомуникация, четат само това, което пишат сами. Изглежда сякаш им е избягала смелостта, избягали са идеалите им.

Милазим Красничи

Един въпрос, който отправих към студентите от трети курс по предмета Въведение в литературата, на пръв поглед, разбираем и естествен, се превърна в проблем за всички нас в тази зала. По време на дискусията със студентите във връзка с ролята на писателя в обществото, поисках от цялата група от някъде 70 души, колкото бяха на лекцията, да помислят и да изброят имената на десетима албански писатели от Косово. Последва едно мълчание, едно стъписване, едно мъчително състояние. Никой не знаеше име на албански писател от Косово, освен името на техния преподавател и на един асистент по предмета. В началото ми се стори невероятно, повече като някакво студентско отношение, което понякога, без лош умисъл, искат да вкарат в игра, както някой преподавател изследва техните реакции, също така и те могат да имат намерение да изследват реакцията на преподавателя в неприятни ситуации, в които той се намира неочаквано. Но, бързо разбрах, че тук няма никакво отношение, никаква игра, никакво изследване. Те просто не знаеха, не десет, а фактически не знаеха нито едно име на един албански писател от Косово. Не успях да разбера как е възможно това нещо, когато е общоизвестно, че в учебниците по литература за началните и средните училища, присъстват имената на една дузина албански писатели от Косово, макар че основно няколко писатели, които са написали самите училищни текстове, които принадлежат към кръга на съставителите, или най-малко, които са членове на партията, която изработва образователната политика за началните и средните училища през годините. Излиза, че тези съдържания учениците не са ги чели, или са ги чели за отбиване на номера, щом не са запомнили имената на авторите. В този аспект не може да се вмени някаква вина на учениците, които отказват да четат тези лицемерни съдържания и та познават тези полуписатели, които са влезли в училищните учебници не заради стойността на техните творби, а заради близостта, която имат с изработващите учебниците или със служителите на Министерството на образованието. Но, отвъд такива училищни програми, които прокарват псевдоценности, и дори и антиценности, младежите, които искат да учат в университети, би трябвало да бъдат любопитни и да намерят някои истински автори от литературата на своята държава. Разбира се, истинските писатели на тяхната национална литература, т.е. във всички географски и исторически измерения на тази литература. Но, трябва да приемем, че за да разширят учениците любопитството си към четенето на автори извън официалната програма, би трябвало да получат вдъхновение и стимул от техните учители и родители, даже и от медиите. При липсата на такова вдъхновение и на такова стимулиране, те идват в университетите с ограничени познания по литература като цяло и по националната литература и на тяхната държава в частност. На тази възраст, когато като студенти им се струва, че са независими от задачите, от съветите и от нарежданията, им се създава някакво отношение да игнорират в някаква степен културата и литературата на своята страна и нация и да се правят, че уж имат познания от „модната култура”, съответно от стриптийз-културата. Фактически, това е симптом на напредъка на процеса на отчуждаването от културата, (който започва от нечетенето в началното и в средното училище), при което много младежи се опитват да имитират другите, да присвояват ценностите на други култури, главно псевдоценности. Вкарването в един кръг може да направи необратимо откъсването от националната култура и литература, което погледнато от една такава опростенческа и хедонистична гледна точка, изглежда и по-примитивна, и извън времето и пространството, и по-демоде. Така се случва в много случаи на културно отчуждаване, докато в конкретния случай на студентите, които не знаят нито едно име на писатели от Косово, те не са в такава фаза. До това пълно непознаване на албанската литература на своята страна тези студенти изглежда са достигнали по други пътища. Пътя им се трасира от назадничавите политики в областта на образованието, но и от самото неразбираемо отсъствие на писателите на Косово в тези години на свободата и на независимостта. Както и да е, резултатът остава същият, едно тотално непознаване на албанската литература в Косово, едно тотално откъсване от комуникация с литературното изкуство, писано на албански в тази страна. Но, най-малкото е по-добре причината да бъде при изостаналите политики в областта на образованието и при деформираното поведение на самите писатели, отколкото на някакъв бойкот, който би дошъл като последица от културното и националното отчуждаване. Литературата в двата случая е и остава така, както я е дефинирал Юрий Лотман, „едно от средствата на комуникацията”. Като едно средство на комуникация и албанската литература в Косово би трябвало да носи едно значително количество информация на публиката (в този случай и на нашите студенти), които не могат да намерят нито в информациите, които произвеждат медиите, нито в тези, които произвежда политиката, нито гражданското общество или който и да е друг. Тази информация, която предлага албанската литература (автентичната албанска литература, която колкото и малко да е, все пак съществува) за албанеца и за албанското общество, не успява да я произведе нито една медия. Като такава, тази литература има конкретни познавателни ценности за албанския читател, т.е. той да опознае себе си посредством нея, да познае своето общество, своя народ, т.е. посредством една специфична форма на израза и посредством естетичното преживяване, което предлага само художественият текст. Както може да се види, в нито един случай не говоря за производството на патриотизъм посредством албанската литература. Идеите и посланията на патриотичните ценности доста добре могат да се вземат и от другите национални литератури и от писатели, които не принадлежат към нашия народ. Следователно, става дума за колкото се може по-конкретното опознаване на самия себе си, използвайки услугите на едно средство за комуникация, каквото е литературата, като художественото структуриране на един конкретен и неповтарящ се свят. Следователно, защо се отхвърля толкова силно от публиката (включвайки на първи план студентите, участващи в този разказ) тази услуга на тази литература, която може да не е най-добрата, може би нито много елегантна, но все пак е една оферта, създадена изцяло на нашия език? Може да има и скрити причини, които трябва да се разкрият посредством един критичен анализ на състоянието на обществото, но и на самата роля на писателите. Става дума, дали не се е случили преди публиката да отхвърля тази литература, самите албански писатели на Косово да са отхвърлили публиката, или игнорирайки нейния вкус, или потъпквайки нейното състояние, в едно време, когато тя е била на края на съществуването си и, когато е имала най-много нужда от помощта на писателя, докато тази помощ от него не е предложена по адекватен начин? Става дума, че в първите десетилетия на живота на албанците под терора на югославската комунистическа идеология и практика, албанските писатели от това време, в своето абсолютно мнозинство, станаха инструменти на режима, говореха и пишеха в рамките на идеологическите и политическите схеми и не успяха да въплътят художествено страданието на албанеца в това пространство. Това състояние продължи три десетилетия. Само през осемдесетте години, когато започна колективното разочарование от „братството-единството” на югославизма, започна една албанизация на тематиките на някои художествени творби, които се пишеха на албански език в Косово. Това е времето, когато албанският читател откри и започна да се идентифицира а албанската литература в Косово, макар че тя все още не беше напълно освободена от идеологическите догми и от стилистичните влияния на югославските литератури. Но, в тези години албанската литература започна да се издига в един медиум, който имаше едно влияние, което предлагаше един отговор, който ставаше съставна част не само на естетичната еманципация, но и от националната мобилизация. Достатъчно е да се припомнят литературните часове във Философския факултет на Прищинския университет, където голямата и официална зала никога не побираше даже половината от публиката, абсолютното мнозинство от която бяха студентите (на тези студенти не би им се случило да не знаят имената на многото писатели, които виждаха там). Но, тази мобилизационна функция на албанските писатели в Косово и на тяхната литература, се случи за първи и последен път, защото през деветдесетте години много от известните писатели станаха политици и предлагаха своите услуги като политици, като дейци, като патриоти, изоставяйки призива на писателите (някои се оттеглиха изцяло от публичния живот). Причините за промяната на курса на ангажирането на албанските писатели от Косово и тогава бяха разбираеми, такива са и днес, но последиците останах непоправими. Затова, един драматичен период от живота на албанците в Косово премина фактически без влиянието на литературата, която можеше да бъде едно средство за комуникация, което би предложило отговор за техните хамлетовски дилеми. За нещастие, литературата от деветдесетте години не даде този отговор, макар че все още се държеше, че прави някакви опити и дори , но това идваше повече като последица от новия статус на писателите като патриоти, а не като писатели. Затова, албанската литература в Косово през деветдесетте години не стана автентичният глас нито на бегълците, които хванаха свят, за да се спасят от бедността и от насилието на сръбския потисник, нито на тези, които останаха и устояха, страдаха много, бяха тероризирани и избивани варварски от сръбския потисник. Тази литература не даде някакъв достоен отговор нито за жертвите и героизма на много албанци, в тяхната мечта за свобода. Докато, след освобождението, тази литература, почти дезертира изцяло от своята мисия. Даже не осъди със запомнящи се персонажи престъпниците и насилниците, нито защити с блестящи персонажи травматизираните на свобода. Просто, стана лицемерна и сега плаща цената с игнорирането си от читателя. Абсолютното мнозинство от албанските писатели в Косово, днес са скрити от публиката, стоят виновни и продължават някаква абсурдна автокомуникация, четат само това, което пишат сами. Изглежда сякаш им е избягала смелостта, избягали са идеалите им (ако някога са ги имали). От друга страна, на някои, които са повече невежи отколкото писатели, им порасна самохвалството и врякането. Бият се в гърдите, че били велики писатели, без да се съмняват изобщо дали наистина са такива. Може би тук е случаят да припомним на тези невежи разтърсващото мнение на Елиас Канети, във връзка с мисията на писателя: „Днес не може да се нарече писател никой, който не се съмнява сериозно в своето право да бъде такъв. Този, който не успява да види състоянието на света, където живее, трудно може да каже нещо относно него”. Да наблюдаваш мизерията на самохвалците като уж писатели от една страна и погребалното мълчание, което е обхванало живота на албанските писатели в Косово като цяло, с разпадналите се асоциации, с провинциалистките издания, с криенето от сблъсъка с политиката, с криене да не ги хванат никъде светлините на камерите, където биха могли да кажат мнение, което произтича от автентичната мисия на писателя, убеждаваш се, че това погребално мълчание фактически повече е една клинична смърт на писателя от тази страна. Писателят, който не поема отговорност, клинично е мъртъв, макар че физически може да бъде жив. Канети казва и тези разтърсващи думи: „Писателят може да бъде само този, който чувства отговорност, въпреки че се случва в неговите отделни действия това да го показва малко повече от другите. Това е една отговорност за живота, която се руши и човек не трябва да се срамува да каже, че тази отговорност се подхранва от болката, която няма стойност, ако се обяви като общо и неопределено чувство”. Тази обща и неопределена болка, със съдържание като от други светове, е удавила сега албанската литература в Косово, особено през годините на свободата. Докато, отсъства многострадалното лице на конкретния албанец, животът на когото беше насилен по време на дългото робство, но се насилва конкретно и брутално и в свободата. За да се опознае това наше лице, набръчкано от страдания, би трябвало да ни помогне днешната албанска литература. Ако тя игнорира и занапред тази нужда на публиката, на албанеца, тогава защо трябва да се огорчаваме ние, уж писателите, че публиката, албанецът, игнорира тази литература, която на него не му дава тази вест, която той очаква от нея. Затова, този въпрос, който отправих към студентите, за имената на десетима писатели от Косово, макар че липсата на такъв отговор не може да се обоснове с нищо, нито дори със слабите учебници на началните и средните училища, може би беше по-добре да не се отправя изобщо. Тази пълна липса на отговор не подобрява нищо. Но, и може да ни помогне да разберем нещо: може да разберем, че и конкретното незнание е симптом на едно много по-тежко и по-дългосрочно културно, обществено, национално и дори морално поражение. На първо място на писателите. След тях и на всички други. Но след тях.

Прищина, 31 октомври 2015

Общество.нет

14 ноември 2015

Общество.нет (цитирането на изданието и активните линкове са задължителни)

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=12785

Posted by on Ное. 14 2015. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30059 лв
 CHF =  1.79632 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.24318 лв
100  RUB =  3.06572 лв
 USD =  1.7469 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.