ДАРКО ТАНАСКОВИЧ: РАЗКОЛ И РАЗДОРИ РАЗПЪВАТ ИСЛЯМСКИЯ СВЯТ

Darko TanaskovicВЕЛИКИТЕ СИЛИ ВИНАГИ ПРОЕКТИРАТ ФУНКЦИОНАЛНО РЕГИОНАЛНИТЕ СИ ДЕЙСТВИЯ С ОГЛЕД НА ДЪЛГОСРОЧНИТЕ СИ И КРАЙНИ СТРАТЕГИЧЕСКИ ЦЕЛИ

В края на 2012 г. сръбският седмичник ПЕЧАТ, „интернет порталът  на свободна Сърбия”, публикува обширно интервю с проф. д-р Дарко Танаскович, водещ ислямолог и ориенталист, бивш сръбски посланик в Анкара, Баку и Ватикана, известен у нас с книгата си „НЕООСМАНИЗМЪТ. Турция се връща на Балканите”. Нашият сайт помества с известни съкращения втората част  на интервюто, в което авторът анализира някои аспекти на ситуацията в Близкия и Средния изток.

При разясняване  на контекста и “задкулисието” на ставащите и възможните още по-големи сблъсъци в Близкия изток се споменава междуконфесионалната война, по-точно войната на сунитското движение против шиитското, като се имат предвид сегашните влошени до краен предел отношения между Иран и Саудитска Арабия. Какво е естеството на този верски конфликт?

Сунитско-шиитският спор води началото си  от VII век, когато след смъртта на Мохамед се стига до сблъсък между онези, които се обявяват за демократична избираемост на неговия наследник начело на мюсюлманската общност – халифа и привържениците на наследяването въз основа на сродството с Проповедника, а с това и на харизмата, което това сродство предполага като  Божие вдъхновение. Мнозинството приема изборното наследяване, изродило се по-късно в династичен принцип. Това са сунитите, които съставят приблизително 90 процента от цялото мюсюлманско население в света, докато шиитите продължават да смятат, че с човешкото поемане на прерогативите за избиране на водач, властта в исляма е всъщност узурпирана и би трябвало да се върне на наследниците на Мохамед – имамите. През цялата история на исляма между сунитите и шиитите е съществувало недоверие и омраза, а нерядко се е стигало и до открити сблъсъци и войни. Както в предишни епохи, така и в по-нови времена е имало и опити да се преодолее този разкол чрез утвърждаване на общомюсюлманското единство в покорството пред Аллах, а в по-ново време заедно с процеса на секуларизация, който залива и мюсюлманските общества, се стига до известно смекчаване на видимата страна на сунитско-шиитското противопоставяне. Най-новите събития в Близкия и Средния изток, особено след нахлуването в Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин, както и с намесата и манипулирането от страна на чуждия фактор в духа на девиза „разделяй и владей”, доведоха във вихъра на т.нар. Арабска пролет до задълбочаване и изостряне на сунитско-шиитските противоречия. Създаде се истински фронт на вътрешноислямска сектантска „свещена война” от Йемен през Бахрейн, Сирия, Ливан и Ирак до Иран и Пакистан, което е един много опасен и експлозивен обхват на раздорите, разтърсващи и разпъващи ислямския свят. Става дума преди всичко за съпътстващи последици от грубия и безогледен западняшки военно-политически инженеринг в Близкия изток. Напразно сега, когато злият дух е пуснат от бутилката, един от виновниците за раздорите – турският премиер Ердоган  – от трибуната на Евразийския ислямски съвет в Истанбул, говорейки за Сирия отправя послание, че всички мюсюлмани трябва да бъдат свързани от исляма, а не да ги разединяват сектантски поделби. В същото време, „светският” турски парламент, в който Ердогановата партия има комфортно мнозинство постановява, че традиционните алевитски (шиитски) молитвени домове „джемеви” не могат да се смятат за място, където мюсюлманите правоверно да се молят.

Съществува мнение, че САЩ „напускат” Близкия изток и „отиват” в Азия да „решават” китайския въпрос. Може ли да се направи извод, че натискът на Вашингтон спрямо Иран наистина отслабва?

Глобално стратегически погледнато онова, което се нарича „китайски въпрос” е несъмнено нощен кошмар и главна грижа на всички онези, които се занимават с американския национален интерес. Същото се отнася и за Китай по отношение на „американския въпрос”. Трябва обаче да се разбере, че великите сили винаги проектират функционално регионалните си действия с оглед на дългосрочните си и крайни стратегически цели. Понякога това може да се окаже нефункционално, погрешно и тогава се пристъпва към промяна на тактиката. В конкретния случай смятам, че регионът на Близкия и Средния изток в координатите на текущата „макрорегионализация” на света и установаване на сфери на влияние  е стратегически прекалено важен за САЩ, за да го изоставят. Напротив, като рушат режими в Близкия изток, които не са им по волята, Америка и нейните съюзници постоянно мислят за Русия и Китай,а сигурно и за Иран като тяхно „предверие”.

Западът се стреми по всевъзможни начини да скара Техеран с Москва. Какво става в дискусията около „иранското влияние в Южен Кавказ”?

Руско-иранските отношения имат дълго и противоречиво минало и много сложно съвремие, а Русия и Иран толкова добре се познават, че никой от Запад не може да ги скара, отколкото самите те, които като регионални „съперници” са неиминуемо „скарани”, нито да ги отклони от сътрудничеството във всичко онова, което те смятат, че е в тяхна двустранна или по-широка стратегическа полза. За момента основанията за сътрудничество надделяват. Още в 1993 г. руският външен министър Козирев оцени руско-иранските отношения като „стратегическо партньорство”, а съвсем наскоро Владимир Путин заяви, че руското и иранското „регионално и международно благополучие са твърде много взаимозависими”. Иранско-руското „надиграване” започва от началото на XIX век, когато царска Русия се разширява териториално в Кавказ (Тбилиси, Баку, Ереван, Нахичеван…) и някои други съседни области, но то сега е в сянката на по-широки регионални и глобални съображения. Макар Иран, както се казва по навик да „вършее“ в Кавказ, с Русия го свързва общото опасение от сунитския ислямистки екстремизъм от уахабитски и талибански тип. За Русия като износител на енергенти е изгодно ембаргото върху иранския петрол, но пък тя е против допълнителни санкции спрямо Иран заради ядрената му програма и има с Техеран дори военно-търговско сътрудничество. Каспийско море ги сближава, но ги и раздалечава. Като азиатски държави Русия и Иран се стремят да възпрат американското влияние на изток, но същевременно се сблъскват по въпроса за заслване на собственото си влияние в Кавказ и Централна Азия – Азербайджан, пребогатия на природен газ Туркменистан, където Иран силно присъства, Таджикистан… Двете държави имат специфични отношения в триъгълника с Китай. Като цяло, проблематиката на руско-иранските отношения е твърде комплексна, за да бъде осветлена с отговора само на един въпрос. Но колкото упорити и перфидни да изглеждат, действията на  Запада върху тези отношения не са решаващи.

Неотдавна Сергей Лавров предложи на Запада „пяртньорство на цивилизациите“, което предполага хармонично сътрудничество на противопоставени както през студената война обществено-икономически системи и култури. Може  ли именно такава формула – партньорство на цивилизациите – да бъде разбрана като единствен път за „устойчиво“ интегриране на Близкия изток в глобалния разединен свят?

Предполагам, че имате предвид много съдържателното изказване на шефа на руската дипломация пред участниците в 48-та конференция по сигурността в Мюнхен в началото на 2012 г. Тогава той призова Европа да подкрепи Путин, както някога  е подкрепила Петър Велики. Тогава той говори и за проекта „Партньорство за модернизация“. Изобщо, след появата на вече прочутото есе на Хантингтън, а след това и на книгата му “Сблъсък на цивилизациите“ (1992,1996), започна да се обръща внимание на стеснения и подтиснат от рационалността концепт на цивилизацията. По предложение на Иран ООН провъзгласи 2001 г. за „Година на диалога между цивилизациите“, след това Турция и Испания през 2005 г. подеха инициативата за „Алианс на цивилизациите“, а Лавров говори за „Партньорство на цивилизациите“. Всичко това е хубаво, мъдро и полезно, особено стремежът „стара Европа“ да бъде убедена, че отдавна не е център на света и да започне да се държи в унисон с тази реалност, но това, за съжаление, малко влияе върху пренасочване на антицивилизационната матрица, направлявана от силите на нихилизма и разрушението на всички традиционни и хуманни ценности на човечеството.

Какво е днес положението и каква е ролята  на Израел в контекста на ситацията в Близкия изток?

Днес положението на Израел е крайно незавидно и в перспектива неизвестно. Викнали сме да гледаме на Израел като на най-уредената, развита и военно най-силната държава в Близкия изток, която побеждава във всички войни. Има много причини, които с годините влияят върху създаването на определено недоверие към израелската политика у значителна част на нашата общественост: безусловната подкрепа на САЩ, оказвана на еврейската държава и игнорирането на критичните становища на международната общност към израелската политика, особено спрямо палестинците, дългогодишната окупация на арабски територии, потресаващите медийни гледки на въоръжени израелски  войници, които сурово се разправят с невъоръжени или в най-добрия случай въоръжени с камъни палестински граждани, вкл. и деца, разрушаването на жилищни сгради, гибелта и страданията на населението в Газа, остатъчната загриженост и съвест от времето на Движението на необвързаните и инерцията на чувството за морално задължение да се подкрепят всички „освободителни движения”, изтъкнатата роля на представителите на американския политически естаблишмънт от еврейско потекло в процеса на разбиването на Югославия и „наказването” на Сърбия и сръбския народ, арогантните изявления на отделни израелски политици… Споменатите и още някои неспоменати причини замъгляват и изместват от полезрението известни същностни и съществени компоненти на ситуацията в Близкия изток, съотношението на силите и динамиката в развитието на израелско-арабското противопоставяне… А обктивно на Израел му е все по-трудно и по-трудно със самоувереност и спокойствие да гледа на бъдещето си в многократно по-силното и открито враждебно обкръжение , което все по-подчертано се хомогенизира върху ислямистка идеологическа основа.

     Днес е несравнимо по-смислено да се разглежда положението, отколкото ролята на еврейската държава във врящия Близък изток. Времето не работи за Израел. Оттук идва и разбираемата изнервеност и прибягване до все по-малко ефикасни и успешни наказателни мерки против задграничните източници на предизвикателства, които израелското ръководство се решава да предприеме в по-ново време – от нещастната война против Хизбула в Ливан (2006) до двете кампании спрямо Газа (2009,2012). Няма ги желаните трайни ефекти, а медийната война неудържимо се губи с последствия върху продължаващо влошаване на израелския „имидж” в света, докато бойният потенциал на израелските врагове  очевидно се засилва. Ако към казаното се добавят и все по-определените признаци за релативизиране на западната, а дори на на ключовата несъмнена американска подкрепа за твърдата политика на самоотбрана на еврейската държава, става съвсем ясно, че Израел е изправен пред големи предизвикателства. Няма съмнение, че управляващите в Тел Авив и Ерусалим са съвършено наясно с това и ще направят всичко, което е по силите им, с премерени и приемливи ходове да се опитат да спрат посочената неблагоприятна тенденция, макар че по въпроса за логиката и естеството на тези ходове има донякъде различни, а и противоположни мнения сред израелците. Но по отношение на съдбоносната битка за оцеляване  ще бъдат сигурно единни.

Известният коментатор и публицист Т. Мейсън твърди, че сега на практика Израел е „книжен тигър”. Доколко такова твърдение се основава на факти?

С подобна силна формулировка Мейсън е искал да посочи онова, което и аз имах предвид: необходимостта да бъдат взети под внимание новите реалности в арабско-израелските отношения, при които абсолютното превъзходство на Израел е сериозно поставено под въпрос с тенденция към по-нататъшно проблематизиране на цялостната  ситуация по отношение на сигурността му. Такава формулировка обаче е прекалено силна за държава, която единствена в региона разполага с респектиращ ядрен потенциал  и има една от най-добре обучените и въоръжени армии в света с, поне досега, високо качество на моралния фактор и една ли би могла да се нарече „книжен тигър”. Заслужава предвиждането на Мейсън, че Израел, чийто интереси през последните 64 години са били във воюването, сега „трябва да избягва влизането в каквито и да било сблъсъци, защото това е вече въпрос на живот или смърт”. От такава оценка се ръководят и определени политически сили и част от общественото мнение в Израел, което води до оспорване на решителния курс на Натаняху и неговото коалиционно правителство и дори до улични протести. Досега на помощ винаги му се притичаха ракетите на Хамас. Дали ще продължи така и след най-новото примирие, но и след грандиозното отбелязване на 25-я рожден ден на тази войнстваща палестинска организация в Газа и повтарянето на завета за унищожаването на Израел като крайна цел на палестинската борба, в което се закле пред хилядите еуфорични привърженици лидерът в изгнание на Хамас Халид Мешал, пристигнал по този случай в Газа от Египет? Не би трябвало да се забравя и това, че палестинците в Газа в разгара на израелските бомбардировки бяха непосредствено подкрепени намясто от министрите на вънните работи на Египет и Тунис, което до неотдавна беше немислимо. Двамата представляват новоформирани ислямистки правителства с идеологическо потекло от развъдника на „Мюсюлмански братя”, а същата принадлежност има и току-що встъпилият в длъжност вожд-обединител на крайно хетерогенната сирийска опозиция, минаващият за умерен Ахмед Муаз ал Хатиб, известен и преди с острите си антиеврейски изявления, разбира се от Кайро. Ислямисткия обръч около Израел все по-ясно се очертава и започва да се стяга под идеологическото ръководство и координция на „Мюсюлмански братя”. Израелците наистина нямат никакви сериозни основания да се радват  на евентуално падане на Башар ал Асад! Вътре в управляващата коалиция в Тел Авив все по-често могат да се чуят гласове, дори  от десницата, призоваващи към прагматично приспособяване към неблагоприятната конюнктура и по-голяма откритост за компромиси. Не е обаче ясно дали Израел ще реагира с избягване на каквито и да било сблъсъци, както предполага Мейсън. Трудно може да се повярва, че привърженикът на твърдата линия, вицепремиерът и външен министър Авигдор Либерман е подал оставка в навечерието на важните избори само заради обвинения в обструкции от юридически характер.

     Израел може да се окаже наистина склонен към по-дефанзивно поведение. Но може би ще потърси изход от постоянното отслабване на собствените си позиции именно в максималното изостряне на ситуацията, за да постави главните си презокеански покровители пред свършен факт и да ги принуди да продължат безрезервно да го подкрепят. Това ще стане ясно много скоро.

Превод от сръбски: М. Марков

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=5922

Posted by on ян. 7 2013. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.32473 лв
 CHF =  1.80244 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.22747 лв
100  RUB =  2.9337 лв
 USD =  1.7505 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.