ГРАНИЦИТЕ НА ЛЮБОВТА ИЛИ ЗА РИСКОВЕТЕ ПРЕД БРАКА С ЧУЖДЕНЕЦ

ЕДНА ИСТОРИЯ ЗАВЪРШИЛА С ЖЕНИТБА МЕЖДУ БАВАРЕЦ И КАЛИФОРНИЙКА

Помня деня в който го срещнах. Бях разнебитена, отчаяна и ужасно страдах. Целите ми крака бяха изпохапани от насекоми. Сърцето ми се разкъсваше в дебат за войната в Ирак в Тексас, който трябваше да отразявам.  Това от което най-много се нуждаех бе да се кача на влака и да се прибера в Калифорния. Не самолет или автомобил, където да седя редом до някой бърборко, а спокойния ритъм на влака, който да  да ме унесе, докато наблюдавам пейзажа през прозореца.

 

Гледах втренчено през прозореца пустинята, без обаче да я виждам. След малко се обърнах и в периферното ми  зрение попадна огромна, избръсната, ухилена глава с обеци, която ме изучаваше.

Не се и замислих. Просто я игнорирах, заета с пораженията от летните буболечки. Наблюдението над мен обаче продължи. Пиърсинг. Привличане. Усмивка. Налагане. Обърнах се с гръб. Но слушах. Небето над пустинята сякаш поглъщаше болката ми от преживените ужаси по време на командировката.

Продължавахме да седим на дистанция един от друг, на такова растояние, че да се подушим. Носът не забравя. Разбирате ли какво имам предвид? Влюбвали ли сте се в някого, когото не харесвате как мирише? Помислете. Миризмата му не беше отбслъскваща. Всъщност дори беше естествена, сладка, жива.

Непретенциозната непланирана среща ме разсея от тежките мисли. Той не можеше да спре да говори, така че аз просто седях и слушах. Неусетно и двамата сме заспали преди да достигнем очарователните предградия. Той беше очарователен. Някъде межу въздишките на съня почувствах леко докосване по рамото. Отоворих очи, а той се усмихваше насреща ми, а до него се виждаше огромния оранжев портокал на изгрева. А аз, прелъстена от топлия вятър на пустинята си мислех, че всичко е сън. Както и да е, той си беше тръгнал. Сънят свърши или поне така си мислех.

Да, но грешах. От този момент имейлът стана най-честия начин за комуникация помежду ни, в трескавото ни ежедневие и часовата разлика от 9 часа. Писането ни позовили да се отдадем на себе си, да размишляваме, да разискваме. Научавахме неща един за друг – любовта ни към птиците, разходките в планината, природата, музиката, думите. Етимологията ми е хоби и той задоволяваше тази ми страст като откриваше нови измерения пред нея. Написаните мисли се превърнаха във филизите на нашия съюз.

Мечтите ни се трансформираха в полети на метафизичното над голямото езеро.  Пътувахме, направихме опит да сме заедно.  Срещахме се в Португалия, Германия, нещо като предварителен меден месец в Американския Югозапад. Бяхме забравили за езерото с неговите исторически, расови, културни граници и възрастта. Нищо не изглеждаше непреодолимо – докато не се върнахме.

Когато ни питаха колко време бяхте в Германия, обичайния отоговор се измерваше от броя на зимите, които като чужденец си издържал, тези толково студени зими, с ветрове от Сибир. Бях готова затова. Толкова се бях вживяла, че дори карах колело през зимата, като упражнение за аклиматизиране. Упражнението и чистия въздух ме стопляха.

Това за което не успях да се подготвя е загубата на съпруга си заради т.нар. културен климат. Това не е климатична промяна повлияна от глобалното затопляна за която може да прочетете в пътеводителите или някое списание. Това, което научих е, че това е обичайно състояние през което преминават много жение, тези, които отиват в чужбина, за да живеят с партньора си, оставят приятели, култура, професия, за да се приспособят в брака и любовта.

Един ден се запитах, къде отиде мъжът за когото се омъжих? Къде е мъжът, който срещнах отначало? Мъжът в който се влюбих в високите Сиери. Мъжът, чиито очи се пълнеха със сълзи, докато гледаше как храня лястовичките от ръката си. Партньорът ми, който ме тренираше за участие в маратон. Къде отиде? Плачех. Страдах от загуба, която нямаше име.
Един дено, докато седедях с колегите и неврите ми бяха опънати, изстрелях въпроса „Къде отиде той?”. Присмяха ми се, но и получих ценнен урок. Не само аз се чувствах така, а повечето мои колежки.
Мъжете, които пътуват в командировки в чужбина развиват едно специфично поведение. Вероято именно то скрива под повърхността истинските културни особености на нашите съпрузи, приятели.

И когато се озоват на родна земя, някак си, това интернационално поведение на отворено, свободомислие бавно и болезнено се изпарява. Непринудеността им се превръща в навик, интересите в досада. Когато са в чужбина имат културна амнезия, а когато се приберат мозъчните им неврони им напомнят, че е време отново да станат каквито са били. Техните правила. Техните спомени. Техните домове.

Приятелите му не ме одобриха, още от пръв поглед, без да направят най-малкото усилие да ме опознаят.

Не можех да повярвам. Аз, която в предишния си живот бях свободен журналист и  фотограф на Ню Йорк Таймс; моите фотографии стоят в изложби, университети, библиотеки из целия свят. А трябваше да понасям тяхното неодобрение: „Това е някаква шега, нали?” последвано от убийственото: „Ти си се оженил за нея?!”

Много често, когато идваха на вечеря приятелите му се държаха, така че все казваха:”Защо не се върнеш откъдето си дошла?”

Поведението им мина отвъд културните и национални различия, но какво да се прави в историята се бяха сменили само две поколения.

Това са хора, които не използват имейл, не казват какво са завършили, защото в селото може да започнат да ги отбягват, не се женят, докато не съберат достатъчно пари и разбира се никога не са били в Съединените щати.

Това е общността, впечатленията, приятелите, обичаите при които ме заведе съпругът ми. Те се опитваха да го „събудят”,  за да се осъзнае и да ме върне откъдето съм дошла.

След година и половина, над 3000 км. с колело, 600 часа езикови курсове по немски, опознаване на културата, мога да кажа, че познавах по-добре съпруга си в началото, когато беше мъжът в който се влюбих. Това е човекът, който познавах от лаптопа си, от планинските разходки, край морето, от досега със сърцето си. В Америка той нямаше идея за дискриминация. Тук беше свободен от социланите, културни, исторически и семейни обвързаности. Той беше свободен! Вероятно поразен от културна амнезия. Но не за дълго.

Ако случайно срещнете съпруга ми, бихте ли му показали как да си дойде вкъщи?

 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ: 

ЛЮБОВТА НА ФОТОГРАФКАТА (РАЗКАЗ)

ЛЮБОВТА ПРИ ЖИВОТНИТЕ

ДЕПРЕСАНТСКА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ

НЯКОЛКО ПРИЧИНИ И НАЙ-ГОРЕЩАТА ЛЮБОВ ДА ИМА СТУДЕН КРАЙ

НЯКОГА, НЯКЪДЕ СИ… УЧЕНИЧЕСКА ЛЮБОВ

ЛЮБОВТА ВЪВ ВРЕМЕ НА КРИЗА

ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА МЪЖА ВЪВ ВРЪЗКАТА

ОБИЧАТ ЛИ МЪЖЕТЕ ДЕБЕЛИ ЖЕНИ

СТРАХОВЕТЕ В ЛЮБОВТА

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=2576

Posted by on окт. 7 2009. Filed under За любовта. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30423 лв
 CHF =  1.69865 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.20368 лв
100  RUB =  2.89847 лв
 USD =  1.65706 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.