„В РАННА ЕСЕН КРАЙ РЕКАТА СЛИЗАТ ВЕЧЕРИТЕ…”

Новата книга на Мюмюн Тахир – „Високо, зелено и нежно”, носи ясно послание за мислещия читател. То е, че животът няма да напусне българската литература в трудни дни на бездуховност и размиване на национални символи. Които дни се нижат пред очите ни, за жалост, не от вчера, като безкрайна сива върволица. Защото сборникът, дело на ИК „Светулка 44”, С., 2012, олицетворява добрите традиции на нашата белетристика в съвременно развитие. Мултиплицирани през време и жизнени превратности с философска изповедност на автора, докато крачи през света. Сборникът е изграден от разкази в „Земя за обетоване” и есета, обединени под общото заглавие „Тревожен оптимизъм”. Межу тях е повестта „Когато пътят беше граница” – четиво, хвърлящо тематичен мост между споменатите два дяла. Така книгата добива естетическа монолитност. Убедително подкрепя замисъла на Тахир да ни води от достоверния спомен на изживяното към интерпретация на морални ценности. Без които обществото не може да съществува, а съвременникът е ужасяващо сам и търси под краката си верeн друм… Неговите лъкатушни разказни картини, често сведени до миниатюра, се раждат в Родопите. В диплите на планината и по редовете на книгата тленно щъкат делнични люде. „…Тютюнопроизводители, овчари, пъдари, гурбетчии, стари хора, които шетат в опустелите къщи и си търсят работа из мерата по навик. В повечето часове на деня пушат качак на пейките пред портите, съзерцават асфалтирания път и търпеливо чакат внуците си, за да им разкажат приказките за безкрайните дни. Зиме и лете.” Целият разказен дял „Земя за обетоване” напомня албум, приютил свят на отрудено минало. На несигурен делник с пустеещи къщи край училище без детска глъч. На бъдеще по чужди страни, в които заветът на предците вехне и не облива сърцата в кръв. По страниците на албума снимките са пожълтели, без ретуш и право да съществуват някъде, освен в забравата. Други отдавна липсват. Най-новите, младите поколения, не ще бъдат поставени редом. С кого? Животът вае сурови закони. Битката за физическо оцеляване в „модерния” свят – ясни правила. Сред тях няма място за сантименталност и идилични копнежи. Над всичко са хлябът и плахата надежда, че децата може да се уредят някога по-добре от нас…

Мюмюн Тахир не се примирява с предизвестената смърт на Родопите. Възкресява иконата им в разкази, писани с много синовно чувство. В тях умело са втъкани мотиви на стари предания и митологични вярвания. Долавяме аромати от бита, поминъка, интимния свят на планинците. Описанието на местности понякога напомня пейзажна лирика. В центъра на всичко са хората – бай Ахмед и леля Дургадън, чичо Картал, Даали, Алпeр, учителката Мария, калеко Хюсеин, Далай, Булат, Айча, дядо Салим, Ибрям, кака Филиз и т.н. Всеки от тях, разгледан извън сивотата на хорската тълпа, е пълнокръвна личност. С достойнствата и кривиците на човешко същество, моделирано в пресата на обществото. Героите на Тахир умеят да ценят малките дарове на живота. В трудни моменти черпят стоицизъм от скалната гръд на природния феномен. Всички се стремят към щастие, но го подчиняват на волята на Създателя. Когато той реши да възнагради някого от множеството и естествено, с какъвто дар му е угодно. Философията от прежни векове е потвърдила, че бързането е излишно, а съдбата – изкована преди раждането на всеки от нас. Трябва да я приемем и да извървим пътя си с честно спечелен залък, добра дума за съседа и усмивка в трудни мигове. Разбира се, не винаги е така. В повестта „Когато пътят беше граница” влюбените Имдат и Елма са захвърлени в противоположни светове. Чувствата им са разбити от старо обещание и бащата на момичето ще го задоми в чужда къща. То ще заживее с фереджето и с единственото „право” да ражда много деца. Емиграцията не потушава в Имдат горчивината на случилото се. Носталгията го връща обратно в родния край и той отново среща Елма, за да не се разделят вече никога. Щастлив край след взривно докосване между архаичното и нов начин на мислене, в който правото на избор и самоопределение е доминантен. За жалост, той е изключение сред повечето разкази за обезлюдени къщи, буренясали гробища и млади стъпки, глъхнещи по пътя към града. Нейде зад завоя остава белият връх Карлък, свидетел на  исторически превратности и скършени мечти. Вечен, осъдително прощаващ изменчивата човешка природа. Остават и нивите. „Откак свят светува поминъкът на хората в Родопите е тютюнът. Тютюнът е светът на родопчанина, неговата мъка и радост, неговата предопределеност. Той е съдбата на много поколения. С парите от тютюна родопчаните са построили и обзавели къщите си, изгледали и изучили децата си. Днешното лице на планината се дължи на тютюна: чешмите и красивите каменни мостове, пътищата и напоителните канали. Тютюнът създава живот и самият той е живот. Всяка педя от малките полета, пръснати между върховете на планината, е разоравана, засаждана и поливана с потта на хиляди чела. Всички в селото, от невръстното дете до немощния старец, се трудят там”.
Било е…
Все по-тягостна става тишината над селските улици, в които се тътрят стари лица. Все по-рядко някой гост ще похлопа на портата и само в кафенето местните общуват със света. Биологичните закони късат жива плът и я запращат при дедите. Останалите чакат своя ред. Може ли нещо да спаси човешкото сърце на Родопа? Или някой?
Да, хората. Само те биха сдобрили традиции със съвременност. Но новият живот не спира над селата и не сипе дарове на цивилизацията над скали и върхари. Мястото на традицията е в музея. Малкото хора, останали под бащиния покрив, трябва да се примирят с обезлюдяването, с липсващите близки и замрелия поминък. Да подсладят оставащите им години със спомени и да чакат отредения финал. Наистина, каквото е писано, да стане… „Земя за обетоване” е реквием за живите, вехнещи над родовия корен, с който не искат да се разделят. Тъжна песен за богатството на свят, бездушно зачеркван от картата на нашата съвест. И ние скитаме като листа, обрулени от вихъра на промените, безадресни по широкия свят. Без спомен и желание да се върнем и отново да прекрачим бащиния праг. Чувствата на Тахир са противоречиви. Той знае, че новото време ще вземе връх над емоции и надежди за хармония с отминали години. Обичта към родното се смесва със синовна мъка, че е обречено само на историята. Нежно, както споделя сам, се прощава със скъпите за него Дрангос дере, Учка, Мъсъджън йери, Кумлу, Гавгалъ, Билял дорусу, Гърма. А аз се питам с горчива ирония: „Земя за обетоване” не е ли вопъл за нашата страна? И проекция, която скоро ще хвърли тъмна сянка над почти цяла България?
Разказите и повестта „Когато пътят беше граница” са хлебна нива, върху която дава цветен плод есеистичното творчество на Мюмюн Тахир. Между него и белетристиката му има тематично и жанрово преливане. Философските послания са мисловен градеж без рамки, в който е вместена цялата книга. Публицистичният дял „Тревожен оптимизъм” е с адрес България, но в него се оглеждат глобални проблеми на света. В тяхната мозайка е и нашата страна. Която трябва да се самоопредели пред кръстопът на промени, без които не ще продължи напред. И няма да е равностойна за бъдната история на Балканите, Европа, света.  Синът на Родопите Тахир е тънък анализатор на обществени промени, засягащи не само поколението, което представлява. Авторът дълбоко познава историята и извежда по редовете поуки с трайна актуалност: за мирното съвместно съществуване и за хармонията между разни етноси в границите на обща държава. За необходимостта да живеем в родината, ако искаме историята й да се влее в следващите векове. Да уважаваме съседни нации като равни, без да чупим гръб и достойнство пред чуждите догми и ценности. Есеистиката на Мюмюн Тахир е пример за ярка полемичност. Илюстрира гражданска позиция, адресирана до всеки добронамерен съзидател на днешния ден. Много често заглавията подсказват избраната тема. Като предлагат на читателя да се утвърди в енигматиката на политическия, социалния и културния живот у нас. Да се събуди за морални ценности, доказали правото си на светла правда в дълбините на българското Възраждане. Или да отхвърли съмнителни постулати за оздравяване на обществото, пласирани от политици-еднодневки. „Разделението като обреченост”, „Малцинствата на Балканите са мост към разбирателство”, „Огледалото за обратно виждане е криво”… „Има ли България приятели”, „Апостола и нашето време”, „Американската демокрация като параван”, „Следизборни листопади”, „Все по-малко пеем” и т.н. поднасят букет от проверени истини за доброто и злото. За тези вечни категории, борещи се за надмощие и днес в съзнанието на отделния човек и в колективния разум на нацията. Всички проблеми, разработени от Тахир в „Тревожен оптимизъм”, са назовани с истинските имена. Изведени са причините за тяхната пандемична устойчивост върху удобния параван на световната криза. Потърсено е мястото на литературата и на културата като таран срещу дехуманизацията. Срещу отсъстващата хармония в човешките отношения. Срещу силом приземени мечти, започващи и свършващи с мисълта за хляба и безкрайните неправди. „Убедено, с цялото си сърце и душа, с всички сили аз искам моята България да живее достойно, да излезе от срамните класации, където сме все на последните места, искрено да се гордея, че съм постигнал живота си тук, че съм неин гражданин не само по паспорт! Това са моите пристрастия, това е моето посвещение. Имаме ли разногласия?” Пак в „Тревожен оптимизъм” авторът възражда имената на певицата Кадрие Лятифова и диригента Месру Мехмедов – дали много за културата на страната ни с всеотдайност, която не трябва да посипем със забрава. Към тях могат да се добавят още хора на перото, музиката, четката и статива, оперната сцена. Но и така апелът на Тахир е ясен: да уважаваме спомена за съвременните наши духовни будители. Защото той е искра от духовната памет на нацията. А е знайно, че народ без памет е обречен на мрак и забвение. Каквото ние, българите, определено не заслужаваме…
Дълго мислих какво ще открие читателят в сборника „Високо, зелено и нежно” – разкази и есета. Преди всичко – багрени шевици от Родопския край в изтъкани с обич и топлота разкази. Философска канава за размисли какви да бъдем, или да не бъдем в хаоса на обществени трусове, стъписване, апатия. Човешки послания към достойнството на отделната личност и правото й да се самоопределя пред лицето на света. Книгата се ражда във време на размит национален силует и загърбени морални ценности. В години, когато все повече е и ще бъде потребна заръката на Паисий от една нарочно забравяна епопея на Вазов: „И кога му викнат „болгарину!”, бесно / той да се гордее с това име честно…” Това е кодираният замисъл в книгата. Тя ще бъде оценена по достойнство от читатели, които знаят какво е потребно, за да бъдат в мир със себе си и със съвестта си. Нещо, което постигнах и аз в запознанството ми с „Високо, зелено и нежно”. С духовния мир, естетика, неспокойна човечност и горещо перо на съвременника Мюмюн Тахир. И с обичта му към живота, която пари от всеки ред на творбата…
 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

СПОМЕН ОТ ДАВОС: ЕЛИТ В ЕЛИТА – Даниел А. Бел (Давос)
 

„НО ВЯРАТА МИ В БОГА НЕ УМРЯ. И С ОТРАЗЕНА СВЕТЛИНА НЕ СВЕТИХ…" – Георги Н. Николов (В.Търново)
  

РАЯТ И АДЪТ ГРАДЯТ ЦВЕТЕН ХИМН В ЧОВЕШКАТА ДУША… – Георги Н. Николов (В.Търново)
  

ДУМИ НА КРЪСТ – Марко МАРКОВ

ЙОХАНЕС ХИСТЕРС ПОЧИНА НА 108 ГОДИНИ

ВИНИЛОВИ ДУШИ Цветозар ЦАКОВ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4291

Posted by on февр. 4 2012. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.25923 лв
 CHF =  1.68417 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.19744 лв
100  RUB =  2.82497 лв
 USD =  1.65077 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.