В БЛИЗКИЯ ИЗТОК НЯМА КРИЗА, А ВОЙНА И ИЗХОДЪТ Й ЗАВИСИ ОТ ГЛОБАЛНИТЕ СИЛИ

Васил Пенев – доцент по политически науки в СУ “Св.Кл. Охридски”

Камен Величков- кариерен дипломат и преподавател по международни отношения СУ “Св. Кл. Охридски” , в НБУ и в Дипломатически институт


Какво се случва в Близкия изток?

Васил Пенев: Между Израел  и Ливан, макар да не е обявена война, започват реални  военни действия. Започва война, въпреки че европейските дипломати избягват тази дума. Има два индикатора за това. Първо – масовата евакуация и второ – ясно декларираното желание на Израел да унищожи Хамас и Хизбула. Тъжното е, че над 70% от жертвите са цивилно население.
Камен Величков: На практика  в Близкия изток бушува поредната война, макар в момента повечето коментатори да предпочитат да я наричат криза. Подборът на термина е оправдан – той е подходящ за конфронтацията между държавата Израел и шиитската групировка Хизбулла – една от политическите сили в Ливан, която, макар да участва в правителството, не може да се отъждествява с Ливанската република.  На езика на теорията това е сблъсък между държава и въоръжените части на едно недържавно образование, определяно като съпротивително движение или терористична група, в зависимост от гледната точка на анализатора.
Както и да бъда наречен конфликтът, неговите последствия са сравними с щетите от ожесточени военни действия. Най-трагичните им измерения са жертвите и страданията на стотици хиляди цивилни граждани от двете страни на границата. Проблемът може да се задълбочи, ако чрез евентуална операция на израелските сухопътни сили югът на Ливан бъде повторно окупиран, след като Израел се изтегли от там през лятото на 2000 година. Правителствени източници в Бейрут твърдят, че на ливанската армия ще бъде дадена заповед за защита територията на страната. Не закъсняха и предупрежденията от Дамаск, че сирийски части също могат да се завърнат на позициите си в Ливан, откъдето бяха изтеглени преди няколко месеца. Тогава кризата би могла да прерасне в класическа мащабна война, в която са въвлечени няколко близкоизточни държави.
Международните дипломатически усилия са призвани да предотвратят именно този най-мрачен сценарий, както и да доведат възможно най-скоро до прекратяването на обстрелите и бомбардировките.

Как се стигна дотук?

Васил Пенев:
Фактически след кризата от 80-те години към 2000 година беше постигнат един релативен мир между Ливан и Израел. Той обаче имаше поне две негативни характеристики. Първата се състоеше в това, че сигурността в Северен  и Централен Ливан се осъществяваше от сирийски сили за сигурност. Вторият фактор беше, че на практика между двете страни съществуваше една ивица, която не се контролираше  нито от ливанските,  нито от сирийскте, нито от израелските власти. В интерес на истината Израел съвестно се изтегли от тази зона. Проблемите на израелците  не идваха от официалните ливански власти, защото Хизбула контролираше тази територия и систематично нападаше Израел. Самият Ливан беше умиротворен. Към 2001-2002 г. редица режими в арабските страни разбраха, че администрацията на Буш атакува различните национални фракции на партията БААС и изобщо правителства и управления, които преди това са били свързани със Съветския съюз. Така се стигна до 2005 г., когато сирийците бяха притиснати от Съединените щати да изтеглят своите сили за сигурност от Ливан. И тогава изведнъж се оказа, че групировките на шиитите започнаха да овладяват ситуацията в Ливан и така се стигна до днешния военен конфликт. 
Камен Величков: Към началото на годината в Близкия изток преобладаваше центробежна тенденция към обособено развитие на четири различни конфликта в региона: израелско-палестинския,  нормализирането на сирийско-ливанските отношения, вътрешната ситуация в Ирак и нарастващото напрежение около иранските ядрени програми. Еволюцията на всеки един от тях следваше своята обособена логика, а дипломатическите усилия за контрол над ситуацията бяха повече или по-малко успешни. Широкото поле за маневриране се дължеше до известна степен на изолирането на отделните анклави на напрежение един от друг и от съседните конфликти точки (Афганистан, Дарфур и др.).
В потвърждение на тази теза могат да бъдат приведени редица примери: По инициатива на Европейския съюз Квартетът (ООН, ЕС, САЩ и Русия) намери формула за временен механизъм, чрез който да се предоставят помощи на палестинското население. Целта бе да се предотврати хуманитарната катастрофа в Газа, след като възникнаха непреодолими пречки за диалог с правителството на Хамас. Овладяването на ситуацията стана възможно благодарение на активното участие на Специалния координатор на генералния секретар на ООН за близкоизточния мирен процес Алваро де Сото, на Бюрото на ООН за палестинските бежанци и Програмата на ООН за развитие, на групата на държавите- донори, сред които повечето са европейски страни.
 Тери Руд Ларсен, специалният представител на ГС на ООН за изпълнението на Резолюция 1559 на Съвета за сигурност, имаше успехи, които да докладва пред Съвета през май т.г. След успешно проведените парламентарни избори в Ливан през миналата година и изтеглянето на сирийските части и служби за сигурност, на дневен ред идваха въпросите за демаркиране на сирийско-ливанската граница и размяна на посланици между Бейрут и Дамаск. Най-важният успех на изтъкнатия норвежки дипломат бе поставеното начало на ливанския национален диалог под ръководството на председателя на парламента Набих Бери. Големи и основателни бяха надеждите, възлагани на вътрешно-ливанските преговори в този формат – определяне бъдещето на президентската институция, разоръжаването на палестинците в бежанските лагери и – може би най-важното – намиране на приемливо решение за  статута на  военните формирования на Хизбулла, в периода след като редовната ливанска армия бъде разположена по границата с Израел.
Тук заслужава да се отбележи напредъкът в работата на Независимата международна комисия за разследване на убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири. Възприети бяха предложения на нейния ръководител Серж Брамерц за формата и начина, по-който да бъдат получени показания, заподозрени за съпричастност към атентата. ООН се ангажира да предостави експертиза за евентуалния бъдещ ливански трибунал.
По отношение на иранската ядрена програма ООН не беше на преден план в дипломатическите демарши. Тази роля бе отредена на петте постоянни членки на Съвета за сигурност плюс Германия. Но и в това най-сложно и заплетено направление, инициативите на Франция, Великобритания и Германия, подкрепени от ЕС, трасираха пътя към възможния компромис, който да избегне силовите мерки за принуда.
Безразсъдната провокация на Хизбулла от 12 юли т.г. и последвалата необявена война на Израел срещу Ливан поставиха кръст на всички тези положителни тенденции в региона. С главоломна бързина няколкото автономни конфликта бяха свързани чрез верижна реакция. Пред възникващата заплаха Хизбулла побърза да потърси подкрепа от негласния съюз между Сирия и Иран. Не случайно едни от най-добрите познавачи на региона, британските анализатори Ануширавам Ехтесхами и Раймонд Хинебух, преди време избраха за заглавие на знаменитата си книга краткото заглавие: Сирия и Иран. В нея те изследват логиката на поведение на средните по мащаби държави в условията на обхванатата от западно влияние регионална система.  Реформените процеси в Ливанската република, а и в Сирия бяха поставени под въпрос. А ливанската кадрова революция бе един от най-впечатляващите аргументи в полза на демократизацията на широкия Близък изток. Палестинците отново се оказаха в центъра на гордиевия възел, наречен близкоизточен конфликт, при това изправени пред още по-голяма безизходица, отколкото в началото на годината.
Ето докъде всъщност води призивът да се даде шанс войната „да разреши” с един замах назрелите противоречия. Това е пагубна илюзия. Освен другите тежки последствия, прибягването към силови методи обезсмисля резултатите от постепенни и обмислени дипломатически стъпки в положителна посока.

Каква е връзката между събитията в Ливан и Ирак?

Васил Пенев: Изглежда, че американските стратези не разбират някои елементарни неща свързани с исляма. Аналогията на случващото се в Ливан и Ирак е пълна. За разлика от германците и французите, които си дават сметка, че арабо-ислямската демокрация е невъзможна. Такова нещо в шиитската традиция е невъзможно. To е по-близо до сунитската традиция, която сме наблюдавали в Османската империя и Кемалистка Турция. Голяма илюзия е, че на базата на шиитския ислям може да се създаде гражданско общество. Дори напреднали страни като Алжир, Йордания, Мароко не могат да решат този проблем. Огромна грешка е моралните норми на  християнството да се пренасят към ислямската действителност,  само защото и двете са монотеистични религии. Наистина Христос задава един морален кодекс. Христос принадлежи на гражданското общество и се опитва да го промени като му дава нов морал. Докато Мохамед, който също създава морален кодекс,  създава в Мека държава, чрез която да наложи определени морални, включително и правни норми (шериат). Ислямът започва със създаването на държава. Не Буда, не Христос, а само Мохамед създава държавно образование. Американците си мислеха, че когато сунита Садам бъде свален, на базата на шиитското недоволство могат да създадат някаква ислямско демократично общество. Това е опит да се върне историята. Такава е посоката и по отношение на Иран. Махаме социалистическия режим в Сирия, но с какво го заменяме. Кой би дошъл след това?
Камен Величков: Ливанският интелектуалец Жорж Корм написа на страниците на „Разпадането на Близкия изток” безпристрастна присъда за ливанската конфесионална система, предвиждаща квоти за отделните общности: „Политическите игри, които днес се водят в Ливан, издават яростната борба – за макар и нещо като подобие на власт – между превърналия се във водач на сунитската общност Рафик Харири, подкрепян от Саудитска Арабия, Египет, Франция и САЩ, и водачите на шиитските общности, подкрепяни от Сирия и Иран.” По неговите думи старата общностна система е износена до крайност, но е упорито защитавана в разрез с очевидните реалности.
            Парадоксът е там, че в началото на изграждането на новата политическа система в Ирак, политическото представителство бе всъщност екстрапулирано на базата на процентното съотношение между шиити, сунити и кюрди в населението на страната. Случайно или не, един от най-активните създатели на тази система бе Гасан Саламе, бивш ливански министър на културата и преподавател в Института за политически изследвания  в Париж. За щастие новата иракска конституция не фиксира квоти за участие в управлението, но поне при досегашните избори в Ирак гласуването възпроизвежда общностната принадлежност.
            Оттук натрапващата се аналогия, подсилена от предчувствията, че все още е възможна гражданска война в Ирак – подобна или още по-жестока от ливанската през осемдесетте години. В световните медии кореспондентите от Багдад и от Бейрут се надпреварват по съобщения за трагични събития и броя на невинните жертви.

Вашата прогноза за развитието на конфликта?

Васил Пенев: Сухопътната операция и конфликтът няма да бъдат кратки. И двете формирования, и Хамас и Хизбула са добре въоръжени, осигурени както в идеологически, така и във финансов план. Без единодушие на глобалните сили сред които: САЩ, ЕС, Русия, Китай, Индия, Иран и арабските страни и особено позициите на Йордания, Сирия, Египет и Саудитска арабия конфликтът не може да се разреши. Нека не си мислим, че например Япония няма свои изразени интереси там. В този смисъл пъзелът е достатъчно сложен, за да може да прогнозираме, че конфликтът лесно може да бъде приглушен, но трудно да бъде решен в следващите десетилетия.
Камен Величков: Реалистичните очаквания за изход от ситуацията постепенно изкристализират на фона на усилената дипломатическа активност за прекратяване на конфликта. Генералният секретар на ООН Кофи Анан потърси подкрепа от най-влиятелните политически лидери по време на срещата на Г-8 в Санкт Петербург. Той незабавно изпрати в Бейрут и Тел Авив своите представители Виджай Намбиар, Алваро де Сото и Руд Ларсен, чиито заключения оформиха параметрите и последователността на предстоящите събития. Сред тях на първо място е прекратяването на враждебните действия; освобождаването на пленените израелски войници (а възможно и на ливански и палестински затворници); осигуряването на коридори за оказване на спешна хуманитарна помощ; намирането на подходяща формула за ефективни миро опазващи сили по израелско-ливанската граница.
            В една или друга степен същия дневен ред преследваха мисиите на външните министри на Германия, Франция, Великобритания, САЩ и на Хавиер Солана. Японският премиер малко по-рано бе в Израел и Газа, а Русия изпрати там заместник външния си министър Александър Султанов.
            Сякаш всички подготвяха дипломатическия си багаж за пътуване към Рим, където в средата на седмицата предстои голямата конференция по Ливан. От арабските държави са поканени Саудитска Арабия, Египет и Йордания, а Сирия и Иран засега остават встрани от дискусията.
            Ливанският министър председател Фуад Синиора очевидно има намерение да извлече някои дипломатически дивиденти от сегашната криза. Ливан вече поставя въпроса за възстановяване на границата с Израел от 1967 г. До началото на сегашната война съществуваха спорове около принадлежността на пограничния анклав Шебаа, за който Израел твърдеше, че принадлежи на Сирия и поради това не бе изтеглил своите военни от там. На свой ред Хизбулла използваше тази окупация на няколко квадратни километра ливанска територия като предлог за своята роля по границата. Евентуалното разрешаване на казуса Шебаа би могло да се окаже (по парадоксален начин) дипломатическа победа на Ливан.
Израел очаква съвършено друг състав и засилен мандат за евентуалните нови международни сили, които да заменят мисията на ООН ЮНИФИЛ. Дали с подобни функции би могла да се нагърби НАТО е рано да се каже, както и дали новите европейски бойни групи ще стъпят за първи път в Близкия изток. Но неизбежна необходимост са  международните гаранции за поддържането на сигурността на северните израелски провинции.
            Въпросът с размяната на военнопленници и затворници е твърде деликатен и вероятно ще се решава поетапно с посредничеството на ООН. Хуманитарните операции също ще траят дълго, още повече по оценките на Върховният комисар на ООН Ян Егеланд само спешните нужди възлизат на 150 млн.долара, а възстановяването на разрушената ливанска инфраструктура ще струва многократно повече и ще отнеме дълго време.
            Отделно от ливанската криза, но едновременно с нея, трябва да бъде преодоляна и конфронтацията в Газа. Преди месец Хамас, Фатах и други палестински организации подписаха споразумение за национално помирение помежду си и предоставиха на президента Махмуд Абас правото да води преговори с Израел. На базата на такъв компромис би било възможно в недалечно бъдеще да бъде подновен и близкоизточният мирен процес.
            Оптимистичните прогнози са твърде рисковани. Но ако прекратяването на войната в Ливан и в Газа се случи колкото е възможно по-скоро, ако е налице единство или поне сходство в подходите на международните фактори, възможно е в скоро време опитните дипломати на ООН отново да се захванат със своята трудна работа. Единствено те могат да направят нещо добро и полезно за хората, които днес преживяват ужасите на войната.

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=648

Posted by on юли 27 2006. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.20477 лв
 CHF =  1.71926 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.18712 лв
100  RUB =  2.52821 лв
 USD =  1.66072 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.