ВЛАДИМИР ШОПОВ: ИЗПРАВЕНИ СМЕ ПРЕД ВЪПРОСА ЗА СУБЕКТА НА ПРОМЯНАТА

СЛЕД ВЛИЗАНЕТО В ЕС СЯКАШ СМЕ ОБХВАНАТИ ОТ НЯКАКЪВ, ДА ГО НАРЕЧЕМ, „НОВ ПРОВИНЦИАЛИЗЪМ", КАЗВА ОЩЕ ВЛАДИМИР ШОПОВ
 
 
 Владимир Шопов е роден на 1 април 1970 година в София, политолог, възпитаник на СУ „Свети Климент Охридски” и Лондонското училище по икономика и политически науки . Специализирал е в Оксфордския университет, Лондонския университет, Калифорнийския университет в Сонома и Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. В момента управлява набиращата скорост Sophia Analytica.
 

Какво трябва да се промени приоритетно в България днес г-н Шопов?
Обикновено на такъв тип въпрос се отговаря с дълги списъци, с препоръки, със завършени рецепти, с някаква морална критика, завършваща с нормативна императивност в стил „трябва това или онова”. Такива императивности има много в България и повечето със сериозно основание. Много е трудно да се изброяват, например, областите, в които има нужда от промяна по простата причина, че на практика имаме почти пълен отказ от реформи в цели сектори от много години. Това усилие е вече и доста безмислено, защото сега сме изправени пред въпроса за субекта на промяната, кой и откъде може да накара политическата система да се занимава отново сериозно с управление, с решаване на дългосрочни проблеми. Имаме вече две правителства, които показват, че можем да имаме „политика” без управление, перманентно временно овладяване на мини кризи, поддържане на нестабилни, но оказва се трайни състояния в ключови системи като здравеопазване, правоохрана и други, които не произвеждат сериозно недоволство. След влизането в ЕС сякаш сме обхванати от някакъв, да го наречем, „нов провинциализъм”, просто не се интересуваме какво става извън местния, тукашен свят. Ето вижте сега, например, финансовата криза, която се вихри, докато говорим с вас. Тя просто не е в радара на публичността, а може да засегне хиляди семейства и заедно с догонващата инфлация да се получи изключително тежка комбинация. Сегашната криза, например, поставя въпродителни и пред новия модел на пенсионно осигуряване. Но тук се живее в някаква „блестяща изолация”.

Как виждат или не виждат промяната у нас политиците?
За голяма част от тях не мисля, че този въпрос е актуален. Първото предпочитание в България винаги е насочено към пасивното поведение, минимално необходимото участие, твърдото ядро, което осигурява политическото възпроизводство. Тук сега най-интересния въпрос е дали обръчите от фирми ще станат в някакъв смисъл обръчи от социални мрежи, които да са по-трайни и съвсем да заместят нормалните механизми за правене на политика.
В момента този въпрос е интересен предимно по отношение на  претендентите, опозицията, защото тя е в трудната ситуация да търси пътища към властта. Основното, което ми се струва като проблем е, че българската опозиция просто не познава обществото, което спомогна с реформите си да бъде създадено. Няма как, обаче, това да е различно след като то почти не е представено в тези партии. Лесната аналогия с 1997 година беше отхвърлена, но ако погледнете начина на организация на протестите се вижда съвсем ясно колко здраво държи въображението на опозицията – подписка, разговори с профсъюзи. За да видят и разберат начина, по който изглежда българското общество в неговата по-будна и граждански активна част, те трябва по-скоро да направят една широка платформа на диалог. Чрез нея да се срещнат с много и най-различни организации, браншови, граждански, неправителствени. Единствено в  такъв диалог могат да бъдат видени някакви контури на социалната коалиция на едно по-различно управление. Другото поведение е просто продължение на една пасивна, инерционна нагласа за политика.

Кой може да извърши тази промяна?
Това е най-трудния въпрос и мисля, че към момента имаме само диагнози, но не и някакви убедителни решения, които да се очертават. Диагнозите са в няколко посоки. Партиите се разпадат отвътре, губят членове и структури, губят желание за идентичност, губят привлекателност за новите поколения граждани, самозатварят се във властта и гледат враждебно към околните. На практика няма сериозно представителство на новите пост -1989 поколения, имате отделни индивиди, може би някаква групичка тук-там, но нямата цяла значима партия, управлявана от такова поколение. В същото време има модела „НДСВ”, при който представители на новите поколения бяха по-скоро орнамент към съвсем нереформаторски дневен ред, необходим елемент за придаване на външна легитимност на структурата. На следващо място имаме нормализиращ се пазар на труда, които постоянно превръща политиката в нежелано занимание. При това този пазар вече обхваща и ЕС. После съществува и оформящ се модел на гражданско поведение, който просто не харесва партиите и се реализира чрез по-малки, по-стегнати и добре насочени инициативи и организации /граждански и екологични/. Но те засега по-скоро и в най-добрия вариант коригират някакви абсурди на ежедневието, отколкото да правят рамка за по-широка промяна, която да минава през управлението. Пред нас е ситуация, в която чисто социологически можете да идентифицирате определени групи от хора с поведение и култура, които могат да доведат до положителна промяна, но е изключително трудно да си представим как чисто ситуативно и институционално тази „група” може да направи промяна. Другият вариант е дискутиран често – чакаме по-широка промяна на нагласите. Но това предполага определена културна еволюция, каквато не мисля, че виждаме.

Свидетели сме на постоянна проямана на закони. Законът за движение по пътищата се променя всяка година, законът за политическите партии също и т.н. Това нестабилност, липса на опит или корупционни интереси са, според Вас?
За липса на опит едва ли вече може да става дума. Не може 20 години след отварянето на страната да се говори за непознаване на съвременните практики на добро управление. За него съществуват съвсем ясни, познати, прилагани механизми и практики. Те не работят, защото един от големите уроци на прехода е, че институциите далеч не са достатъчни, за да бъдат създадени културата и практиката на нормалната демократична държава. В България не се правят оценки за последствията от промените, законопроектите се пишат основно от правните отдели, няма разделение между политическо и административно ниво, не работят комисиите в Парламента, липсва достъчно независима екпертиза там, не се правят консултации със страните, които имат отношение към дадена законова материя, партиите не правят преди избори ясни ангажименти точно какво и как ще променят и т.н. и т.н. Няма никаква тайна какви са процесите за приемане на работещи, дългосрочни, качествени закони. Просто всички те отварят системата, тя става видима, а това е очевидно нежелано последствие. 

 

 
ПОСЛЕДНИТЕ 5: 

„ШВЕДСКИ” ПЛУЖЕК И „БЪЛГАРСКИ” СМОКИНИ

САЩ Е ГЛОБАЛЕН АГРЕСОР

ЗЕЛЕНИТЕ ИЛИ ГРИЙНИЗЪМ / ТЕМА4/

АНАРХИЗЪМ /ТЕМА 3/ 

МИЛИТАРИЗЪМ И ПАЦИФИЗЪМ/тема 2/

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=1498

Posted by on сеп. 30 2008. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.26158 лв
 CHF =  1.68475 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.20226 лв
100  RUB =  2.83669 лв
 USD =  1.66468 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.