ВЛАДИМИР СТОЙЧЕВ: БЕЗ ЕЗИКА НА ТЯЛОТО КОМУНИКАЦИЯТА Е НЕПЪЛНОЦЕННА

ЗАПОЗНАНСТВАТА ПО ИНТЕРНЕТ, КОИТО ИМАТ УСПЕШЕН КРАЙ, НЕ СА ЧЕСТО СРЕЩАНО ЯВЛЕНИЕ.

ПО ВРЕМЕ НА ИКОНОМИЧЕСКА КРИЗА БРОЯТ НА САМОУБИЙСТВАТА НАРАСТВА

РЕЛИГИИТЕ НИ УЧАТ, ЧЕ ДУШАТА Е БЕЗСМЪРТНА, А СЪВРЕМЕННИТЕ БИОЛОГИЯ И МЕДИЦИНА СЕ ОПИТВАТ ДА ОБЕЗСМЪРТЯТ ТЯЛОТО. ПО ВЪЗМОЖНОСТ ИСКАМЕ ДА СМЕ МЛАДИ ДО ПО-КЪСНА ВЪЗРАСТ, КАЗВА ОЩЕ Д-Р СТОЙЧЕВ

Владимир Стойчев е роден през 1951 г. в гр. София. Завършва Френската гимназия в София. През 1976 завършва Техническия универстит в София, специалност “Техническа кибернетика”. Доктор по философия. Работи в Института по философия на БАН като ст.н.с.II степен.  Преподавал е в Софийския университет, НБУ и Техническия университет.

 

Д-р Стойчев, от какъв аспект да гледаме днес на човешкото тяло и проблемите свързани с него?
Зависи кой го гледа. От един аспект го гледа художникът, от друг – спортистът и от трети – патоанатомът. Това в сферата на шегата. Иначе, исторически погледнато,
човешкото тяло винаги, като че ли, се е осмисляло през призмата на сложните му взаимоотношения с неговото „отрицание” – душата. След един период на почит към телесното (Античността), с появата на монотеистичните религии в обществата трайно се настанява отношение на отрицание на телесното: тялото е тленно, греховно, на него не може да се разчита. За векове наред то е било поставено в основите на един пиедестал, върху който се е въздигала „фигурата” на душата (разумът).
От Ренесанса насам, като се мине през Ницше, например, и си стигне до наши дни, вече се говори за реабилитация на телесното. Това донякъде е резултат и от развитието на точните и природните науки. Те дават много емпиричен материал за връзката между телесното и менталното (разсъдъчното, душата, емоциите). Това от една страна, а от друга – генезисът на модерния индивид в индустриалното общество задължително минава през едно, така да се каже, дисциплиниране на човешкото тяло, което е  подложено на същите процедури на контрол, на които са подложени и други сфери на човешката дейност като икономика, производство и т.н. Конструирането на субекта на модерността е пряко свързано с нарастване на значението на човешкото тяло: контролът върху телата е определял контрола върху мисълта. С днешна дата тялото отново е въвлечено в същия режим на контрол, но с прехода от тежка към информационна индустрия контролът сменя своя знак: днес контролът върху мисълта определя контрола върху телата.

По-конкретно какво би могло да се каже за тялото днес?
Както казва един философ, Жан Бодрияр, в днешно време тялото се е превърнало в най-любимия предмет. Днес ние живеем в един свят на изобилие от предмети. Ненужното около нас е повече от необходимото, но ние не преставаме да се обграждаме с една предметност, чиято многобройност възприемаме като сигурност: това е основният белег на консумативното общество. И може би сред всички тези неизброими предмети около нас най-привилегированият и най-любимият предмет е нашето човешко тяло. Днес то се е превърнало в особен обект на внимание, едва ли не в смисъл на живота.
Същевременно, още преди появата на консумативното общество, с развитието на индустриите, тялото бива преобразувано във все по-голяма дълбочина. Първоначално се е тръгнало от протезирането: подмяна на части на тялото със съответни техни технически аналози.  Протезирането е механично въздействие върху тялото. От средата на ХІХ в. започва едно друго въздействие върху телесното, ориентирано вече към по-фините структури на органичното: медикализацията, фармакологизацията, въздействието чрез фармацевтични препарати върху отделни органи на тялото. Тялото вече бива модифицирано отвътре, т.е. чрез химически въздействия. В днешни дни преобразуването на телесното, освен чрез механически или химически въздействия, може да бъде постигнато чрез намеса в най-фините вътреклетъчни структури на човешката органика, а именно – чрез манипулиране на гените в човешката ДНК. В случая вече може да се говори за модифициране на телесното чрез въздействие върху неговата информационна база, защото по същество в ДНК е вградена информация за начина на действие и взаимодействие на различни белтъчни групи, определящи настоящото и бъдещото функциониране на човешкия организъм. Пипайки един такъв фин механизъм, какъвто е ДНК, ние може да възпроизведем една особена (донякъде изкуствена или постчовешка) телесност. И в този смисъл хората вече не гледат на тялото като на последно убежище на тяхната азовост. Ако доскоро мислехме тялото си като видима и осезаема телесна структура с определена конфигурация, днес тялото е сведено до информационната решетка на човешката ДНК. Технологията в днешно време може да бръкне в най-финия механизъм на човешкото тяло и да го промени до степен, която поставя редица въпроси от етически и общочовешки характер – клонирането, намесата в генетичния код.
Друга съществена промяна в отношението към тялото, както споменах, произтича от факта, че след средата на ХХ в. големите политически и религиозни трансценденции, които бяха „овластени” да генерират смисъла на човешкото съществуване, изгубиха своята притегателна сила. Преди половин век индивидуалните идентичности все още се оглеждаха в проекциите на едно по-добро бъдеще, очертавано от прескрипциите на политиката и религията. Днес те са подвластни на насладата от тук-и-сега, т.е. на едно мощно материалистко инвестиране в предметите за консумация и, в частност, в тялото като „най-красивият предмет за консумация”, по думите на Ж. Бодрияр.

Доколко нашето тяло е наше? Имаме ли право да стигаме до някакви крайни решения по отношение на съществуването му, да го подлагаме на външна намеса?
Всички дебати около евтаназията, донорството на органи и репродуктивните техники (инвитро оплождане, майка-приемник, майка-донор и т.н.) могат да бъдат осмислени и от гледна точка на въпросите „Наше ли е нашето тяло?” или „Какво означава собствено тяло?”. От практическа гледна точка днес няма проблем тези вмешателства в телесното да бъдат осъществени. Проблем е начинът, по който осмисляме тези вмешателства. Какъв е залогът, който стои в основата на приложението на съвременните наука и техника към човешката телесност? Човешкото тяло не може да бъде мислено само през призмата на точната наука. Неговото битие като атрибут на човешкото несъмнено съдържа в себе си извънкалкулативен вектор: човешкото тяло не е просто един от многото обекти около нас, нито е обикновен предмет, подлежащ на чисто рационални процедури на осмисляне и манипулиране. Този чисто хуманитарен поглед върху човека и неговото тяло днес е крайно необходим. Не можем да поверим съдбата си в ръцете на една чисто продуктивна наука или техника. Т.е. от цивилизационно значение е да знаем в името на какво правим нещо, какво ще последва от това правене (независимо че рациионалната мисъл го оправдава), в какъв смисъл то е полезно, със или без кавички. Тоест, големият въпрос е доколко калкулативният разум, макар и присъщ на човека, не е в конфликт с човешкото в неговите телесни измерения. Или, с други думи казано, не иска ли този разум да постави своя ултимативен печат върху феномена „човек”, подчинявайки тялото на своята воля?

Как влия това върху процеса на стареене? Променя ли се представата за старостта днес?
Тук от значение е да се проблематизира въпросът за стареенето в едни по-общи рамки. Дали само тялото старее? Освен това трябва да се прави разлика мужду пребъдване и стареене. Религиите ни учат, че душата е безсмъртна, а съвременните биология и медицина се опитват да обезсмъртят тялото. Но това е различно от стареенето.
Това, което ме питате аз го разбирам така: оказват ли съвременните наука и технологии въздействие върху процеса на стареене и, ако оказват, как това се осмисля от гледна точка на представата ни за старост.
Еуфорията, която владее съвременния човек, по отношение на ставащите все по-реални възможности за продължаване на срока на човешкия живот, трябва да бъде мислена в контекста на неделимата връзка между телесното и духовното. Нека допуснем, че в недалечно бъдеще старостта на тялото ще бъде отложена във времето и 80-годишните ще имат жизнеността на 20-годишните. Но тук възниква проблем, защото по-възрастните, освен че ще имат младо тяло като 20-годишните, те ще имат предимството на по-големия опит, на по-развитата мисъл. Тоест, автоматически те се превръщат в социално и цивилизационно по-значими. Следователно, хипотетичното сбъдване на това предположение означава, че сме нарушили „замисъла” на природата, а именно – старото да си отива по естествен път и на негово място да идва младото. Но размисъл буди и следното: дали пък и мисълта не остарява, независимо че не е от плътско, телесно естество? Ако и тя остарява, защо ни е тогава младо тяло? Би било гротескно да сме заобиколени от енергично подскачащи оглупяващи старци. Така че остаряването трябва да се мисли през връзката на менталното с телесното, която поне в случая ми се струва неразривна.   

Смъртта е неизбежна – човек се ражда и умира. Какво може да се каже по този въпрос?
Смъртта е краят на живота – и на мисловното, и на телесното – като човешка екзистенция. Ако не искаме да изпаднем в някакви езотерични уклони и ако искаме да сме коректни по отношение на собствено научните изказвания, твърдения от рода на „съзнанието има ‘живот’ и след смъртта на тялото”, които впрочем винаги са ни интригували,  са  несъстоятелни. Смъртта е краят на нашето присъствие в света. Тук интересното е как се мисли тази смърт. Нещо, което е в значителна степен  „перверзно” /в етимологическия смисъл на думата/ е да се поставя прекалено голям акцент върху смъртта на тялото. По възможност искаме да сме млади до по-късна възраст, ако можем на 70 години да сме младежи, и тази младост най-често я мислим като младост на тялото. А с разсъдъчната ни дейност съгласни ли сме да се сбогуваме приживе? Енергични безмозъчни същества или мислещи вкаменели туловища, кое е за предпочитане? Нито едното, нито другото! Но, все пак, мисълта е тази, която остойностява дали сме живи или не. Затова аз дълбоко уважавам хората, които са избрали евтаназията като достоен изход от живота, когато той вече е изгубил своя смисъл за тях.
Любопитното е, че като правило ние мислим смъртта като смърт на тялото. Докато тялото функционира, е прието да се счита, че ние сме живи. Затова вероятно хората полагат повече грижи за своето тяло, отколкото за своя ум или за своята душа. Поради това тялото, а не умът (душата), винаги е било привилегирован обект на специални грижи. Днес тази нагласа намира израз в появата на една мащабна индустрия за усъвършенстване на телесното. Дори от 30 години вече се говори за култура на тялото, за body culture. Това е последният етап от онова, което в начало определих като реабилитация на телесното.
Но искам да кажа, че това отелесяване на културата е свързано с една криза на ценностите. С разпадането на проекта на Новото време (идеята за отворените хоризонти, енергията, младостта, прогреса), т.е. с появата на критическия поглед върху патоса на Ренесанса и на Новото време, походът на човека (като индивид и като общество) към бъдещето е преосмислен. Това поражда една криза на ценностите. И именно тази криза изтласква на преден план човешкото тяло. Акцентът върху телесното е реакция срещу фетишизацията на мисълта, която е подвижна и изменчива, т.е. може да бъде и „така”, и „иначе”, докато тялото е неизменна плътска структура и може да бъде само „така”, и винаги е наша опора. Понеже новите техники и технологии, науката, ни дават възможност да въздействаме върху него по начин, позволяващ то бъде по-дълго време здраво и младо, появиха се и проекти за консервиране на тялото едва ли не за вечни времена: криогенните технологии (замразяване на тялото и размразяването му след определен брой години). Това в известна степен е любопитно, но в крайна сметка е комично.
Като цяло преекспонирането на телесното в културата е характерен белег на една лишена от цивилизационно визионерство консуматорска епоха, отдаваща прекалена дан на идеала за производителност. Това е просто една мода.

Как да разглеждаме донорството? Намеса ли е то в човешкото тяло?
За да направя този въпрос по-провокативен, ще кажа , че има спор /издадени са книги, писани са статии/ по въпроса “Кои сме ние?”. Дали, ако моят мозък бъде присаден във вашето тяло, вие ще бъдете Владимир или ще си останете Соня? Или, с други думи, дали нашата мисъл ни прави индивиди или тялото ни прави това, което сме. И в зависимост от това, кой каква гледна точка застъпва, едните твърдят, че ние сме нашият разум, нашата мисъл, а другите твърдят обратното: ние сме нашето тяло.
Не съм на 100 % убеден, доколко това е потвърдено от биологическите и медицинските науки, но има отделни съобщения в медиите, че с приемането на чужд орган се променя нещо в начина, по който се самоусещаме. Грубо казано това може да изглежда по следния начин: ако ви присадят сърцето на някой друг, вие започвате да изпитвате такива сърдечни „усещания”, които са били чужди на предишното ви тяло с предишното сърце. Вашето тяло вече е започнало да реагира и възприема света по различен начин. В този смисъл донорството или присъждането на органи, освен че е една нова форма на механичното протезиране от миналите епохи, повдига въпроса дали клетката (или органите като съвкупност от кретки) има специфична памет.
От гледна точка на това, че живеем в консумативно общество, културата на потреблението определя една немалка част от разбиранията ни и това за съжаление дава отражение върху превръщането на тялото като цяло и на отделните му органи в предмети за потребление. Това има своята позитивна страна в сферата на хирургията и медицината като цяло. Но когато едно нещо се комерсиализира прекомерно, то непременно се опорочава. Отвличат се хора с цел употребата на техните органи и т.н. Има неща, които не могат да бъдат поставени под общия знаменател на парите. Това би било краят на културата, най-общо казано.
От чисто медицинска гледна точка позитивните неща при донорството са повече от негативните, като изключим крайната комерсиализация
Мисля, че е етически оправдано това, което го има в много страни, а напоследък и у нас се предприеха стъпки в тази насока: предварително да заявяваш дали органите ти да бъдат дарени в случай на инцидентна смърт. За това има много табута в различните култури, но от съвременна гледна точка защо с твоите органи да не помогнеш на друг човек? Макар че и този алтруистичен човешки порив може да бъде опорочен. Гледах филм, в който се разказваше за собственик на голяма фирма, полагащ специални грижи за кариерата на свой подчинен – обучаваше го, насърчаваше го, поощряваше го, предложи му съсобственост накрая – както се оказа в края на филма, с единствената цел да има под ръка подходящото сърце (собственикът имаше болно сърце и предварително беше проучил, че неговият подчинен е подходящият за него донор) и дори беше разработил план как да инсценира катастрофа, в коята младият му колега да „загине”.

Оказва ли влияние икономическата криза на проблемите свързани с тялото?
В момент на криза ред ценности някак остават на втори план или, по-точно казано, ценностите се пренареждат. В такъв момент телесното придобива специфична ценност, дори ако щете в посока на това, че трябва да оцелеем (ето отново как телесното взима връх над духовното). В период на икономическа криза човек може да се раздели с любимата си или с обичайната си професия, да започне да работи нещо друго, което не му е по душа и да жертва по такъв начин душевния си комфорт. Той го прави, за да просъществува като биологически индивид в крайна сметка. Но не винаги човек може да направи компромис със съвестта, с душата, с разума си в името на хо-сигурното си биологическо оцеляване.
Тук най-важното е, струва ми се, че при различни обстоятелства хората сами преценяват кое може да се  жертва и кое не, от какво могат да се лишат и с кое не могат да се разделят. Тоест, икономическата криза неизбежно се съпътства от преосмисляне на взаимовръзката между телесното и духовното.
Ако по време на криза оцеляват само икономически здравите субекти, същото е в сила и при хората: „здравословно” (от гледна точка на баланса между телесния и душевния комфорт) оцеляват само онези, които имат адекватна на ситуацията подредба на ценностите.

Защо по време на криза се увеличават самоубийствата?
Безспорно самоубийства има не само по време на криза. До самоубийство се стига, когато разумът на човек казва „аз съм стигнал до един критичен праг и оттук нататък не мога да съществувам, както бих искал и както би трябвало”.  Но това при условие, че го казва в кондиция на разумност. Защото много хора със замъглен разум го правят и не в периоди на криза.
По време на икономическа криза броят на самоубийствата нараства, защото тогава на човек по-често му се налага да се изправи пред истината, че само с хляб не се живее. И тъй като хлябът не може да бъде пожертван (за да оцелееш, за да просъществуваш като биологически индивид, т.е. като тяло), човек е изправен пред невъзможния избор да пожертва „душата” си, което пък той не може да направи и посяга на живота си. Тази констатация, естествено, не бива да се разбира като апотеоз на духа и принизяване на телесното, но все пак идва да подскаже, че макар и биологическото да е водещо по отношение на фактическото оцеляване (има направо стряскящи откровения на лагеристи до каква степен човек е способен да се превърне в животно в името на едното биологично оцеляване), човек, ако е достатъчно стойностен, има чисто духовни граници, които той не може да прекрачи.

Кои са най-големите предизвикателства пред нашето тяло в съвременния свят?
Най-големите предизвикателства, пред които днес е изправено разбирането ни за мястото на собственото ни тяло в съвременния свят и с които съвременните наука и технологии ни сблъскват, са следствие от това, че все още не можем да си отговорим на въпроса какво сме ние и накъде сме тръгнали. Какво сме ние – тяло или душа? Ако сме и двете едновременно, какво следва от това? Науката и технологиите, които са продукт на свободния човешки дух, винаги ли имат предвид човека като хоризонт на своите търсения? Именно тези въпроси очертават периметъра на предизвикателствата към тялото в днешно време. Тялото е фокус, в който се събират, от една страна, биологичният „нагон” за просъществуване и нарцистичното ни себеусещане, а от друга – всички налични научно-технически практики за осъществяването на този „нагон” и на това себеусещане. Най-големите предизвикателства пред тялото в съвременния свят се зараждат в лоното именно на този фокус, интегриращ в себе си векторите на техническото (научното) и на соматичното.

Бихте ли казали как и доколко в днешно време „езикът на тялото” е повлиян от новата информационна среда, в която живеем?
Ако семиотиката е наука за знаците, то семиотиката на тялото се дефинира като област от тази наука, чийто предмет е тялото като знак. Респективно, след като тялото може да се възприема като знак, следователно то има и собствен език (система от знаци), чрез който може да се изразява. Много е писано за езикът на тялото. Най-важното е, че този телесен език е неразделна част от комуникативния процес като цяло. Когато един човек говори пред нас, ние същевременно приемаме като част от неговото посланието и начина, по който той „облича” своите думи в жестове и в мимики. Елементи от езика на тялото са и позите, които заемаме (съзнателно или не) в различни ситуации и при определени обстоятелства. Тази жестика на тялото несъмнено е елемент от културата на дадена общност. Същевременно тя е инкорпорирала в себе си възпитанието и образованието на отделния човек. Ето защо тя е изключително представителна за това кой стои пред или до нас. Неслучайно – именно поради отсъствието на езика на живото тяло – контактите осъществявани в интернет пространството не ни дават пълна представа за човека, който е от другата страна на мрежата. Затова и запознанствата по интернет, които имат успешен край не са често срещано явление. Тоест, без езика на тялото комуникацията е непълноценна и като правило ни дава изкривена представа за другия.   

                *  *  *

Накрая искам да каже, че значимостта на темата за човешкото тяло е следствие от факта, че главният агент на културните практики и на тяхното теоретизиране – човекът – по  простата причина, че е homo sapiens, винаги е изживявал проблематично крехкия баланс между натура и култура, между soma и psyche, между тяло и душа, което винаги е било предпоставка той да си задава въпроса “Какво съм аз: душа или тяло?”, въпрос който продължава да търси своя отговор в светлината на най-новите постижения в биологията, генетиката и невронауките.
Сама по себе си темата за тялото е един от аспектите на големия въпрос “Какво е човекът?”. Когато хората са започнали да си задават този въпрос те са открили сложната взаимовръзка между това, което ги свързва с всички живи организми на земята – тяхната телесност – и онова, което е причина да си задават този въпрос – тяхната психична и разсъдъчна способност. Може би няма да бъде пресилено да се каже, че загадката на хоминизацията, т.е. на човешкото ставане, е двигател на цялото човешко познание, в смисъл, че любопитството към света и законите, които го управляват тръгва и винаги се съотнася към въпроса за човешката същност, респективно за мястото на човека в света. С развитието на обществото като тип организация, изградена на базата на подчинение на първичните инстинкти, на примитивното, на индивидуалното, т.е. на базата на определени забрани, гарантиращи на общността по-успешна адаптация към заобикалящия я свят, започва големият поход срещу тялото и “скритите” в него разрушителни (от гледна точка на социалните норми) сили – инстинкти, влечения, страсти. Самият факт, че бушуващите в тялото “тъмни сили” биват разпознати като противоречащи на механизмите, диктуващи функционирането на социума означава, че както тялото, така и социалното вече се мислят през дистинкцията организъм-организация, която, както знаем, е сред най-често срещаните интерпретативни схеми в редица философски и културологични учения. Ето защо въпросът за човешката телесност винаги е бил, кога експлицитен, кога латентен мотив на опитите да се теоретизира “произвеждането” на социалното, респективно да се концептуализира самото социално производство. Доколкото културата е интегрален израз на процесите и формите на социалното (въз)производство, виждаме, че проблемът за тялото е иманентен на самата култура и в такъв смисъл той е par excellence културологически, т.е. философски.

 


ПОСЛЕДНИ
ИНТЕРВЮТА:

ИЛИЯНА ЙОТОВА: ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ И СЕРГЕЙ СТАНИШЕВ ВЪРВЯТ В
ДИАМЕТРАЛНО ПРОТИВОПОЛОЖНИ ПОСОКИ

ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ: НАЙ-ГОЛЯМАТА ПОБЕДА Е ТИХАТА ПОБЕДА

РУМЯНА ЖЕЛЕВА : ТОВА, КОЕТО МЕ НАТОВАРВА В ПОЛИТИКАТА Е
ЛИПСАТА НА
ПРАВИЛА

ЕПИСКОП ХРИСТО ПРОЙКОВ: СЕМЕЙСТВОТО ДНЕС Е ЗАСТРАШЕНО

AКАД. БЛАГОВЕСТ СЕНДОВ: ПРИЕМАНЕТО НИ В ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ Е
ЕДИН
МНОГО ПОЛОЖИТЕЛЕН ФАКТ

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: МАСОВАТА КУЛТУРА Е МИТОЛОГИЯ

О.Р. ГЕН. ЦВЕТАН ТОТОМИРОВ: АРМИЯТА ДНЕС ОСТАВА В СЯНКАТА
НА
ПОЛИЦИЯТА

АНА ПАПАДОПУЛУ: ЧУВСТВАМ СЕ КАТО В РОМАН НА ДОСТОЕВСКИ

ВАСИЛ КОЛАРОВ-ВНУК: КАТО ГЛЕДАМ БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ – ТО Е
ЧАЛГАТА

МАРГАРИТ ГАНЕВ: ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА НАУКАТА ТРЯБВА ДА БЪДАТ
АНГАЖИРАНИ С ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОЦЕСИ

КРАСИМИР РАЙДОВСКИ: С ВСИЧКИ НЕ МОЖЕШ ДА ИГРАЕШ

ДИМИТЪР БЪЧВАРОВ: ОТ КРИЗА СЕ ИЗЛИЗА ВИНАГИ С НОВИ ПРАВИЛА

СТОЯН АЛЕКСАНДРОВ: БЪЛГАРИНЪТ НЕ ОБИЧА НЯКОЙ ДА ПОЛУЧАВА
ПАРИ, МАКАР
ДА ГИ ЗАРАБОТВА

ГИНКА ЧАВДАРОВА: КРИЗАТА Е НАВСЯКЪДЕ – НА НАЦИОНАЛНО И НА
МЕСТНО
НИВО

ПЕТКО ОГОЙСКИ: ПРОБЛЕМЪТ НЕ Е ЛИПСАТА НА ЗАКОНИ, А НА ВОЛЯ
И ГРАЖДАНСКА ДИСЦИПЛИНА ЗА СПАЗВАНЕТО ИМ

ПРОФ. МАРИН ДЕВЕДЖИЕВ: ДО 10 ГОДИНИ БЪЛГАРИТЕ МОЖЕ ДА
СТАНАТ МАЛЦИНСТВО

АНТОН ТОДОРОВ: РАЗПОЛАГАНЕТО НА ПРОТИВOРAКЕТЕН ЩИТ Е ШАНС
ЗА БЪЛГАРИЯ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=3308

Posted by on юли 18 2010. Filed under Интервю. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30102 лв
 CHF =  1.69468 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.17762 лв
100  RUB =  2.86869 лв
 USD =  1.65272 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.