ВАЛЕНТИН КАТРАНДЖИЕВ: ЕС ПРЕДСТАВЛЯВА ПАЛИТРА ОТ СПЕЦИФИЧНИ НАЦИОНАЛНИ ИНТЕРЕСИ

ВЪНШНАТА НИ ПОЛИТИКА ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ НЕ В БРЮКСЕЛ, ВАШИНГТОН ИЛИ МОСКВА, А В СОФИЯ

ЗА РАЗЛИКА ОТ НАС, СЪСЕДИТЕ НИ РУМЪНИЯ И ГЪРЦИЯ УСПЯХА ДА НАЛОЖАТ СВОИТЕ КАНДИДАТУРИ ЗА УПРАВЛЯВАЩИ ДИРЕКТОРИ ЗА ОТДЕЛА „АЗИЯ” И „ГЛОБАЛНО УПРАВЛЕНИЕ И МНОГОСТРАННИ ВЪПРОСИ” В ЕВРОПЕЙСКА СЛУЖБА ЗА ВЪНШНА ДЕЙНОСТ (ЕСВД)

БРЮКСЕЛ Е ТОЗИ, КОЙТО ИЗЧАКВА КАКВО ЩЕ КАЖЕ БЕРЛИН, ПАРИЖ ИЛИ ЛОНДОН ПРЕДИ ФОРМИРАНЕТО НА МНЕНИЕ И ПОЗИЦИЯ

Валентин Катранджиев завършва специалност „международни отношения” в Киевския държавен университет „Т. Шевченко” през 1989 г. През 2000 г. защитава докторат в руския университет „Патрис Лумумба”, Москва по въпросите на културно-цивилизационната концепция на американския политолог С.Хънтингтън в международните отношения. От 2001-2002 г. е изследовател в Средиземноморската дипломатическа академия в Малта. През периода 2002-2007 г. е анализатор и преподавател в Диплофондация (DiploFoundation), международна неправителствена организация, специализирана в обучението на дипломатически кадри. От 2007-2010 г. работи последователно като сътрудник и главен експерт в отдел „Стратегически изследвания” на Дипломатическия институт при Министъра на външните работи на Република България. Специализира и в Института по международни отношения „Клингендал”, Холандия. Негови статии по въпросите на международните отношения и дипломация са публикувани в България, Русия и Малта. Понастоящем преподава „Външни отношения на ЕС” и „Външна политика на Русия”в ЮЗУ „Неофит Рилски”.


На 30 ноември 2011 г. в зала „Научни съвети” в УНСС Българското дипломатическо дружество и Студентската асоциация за изследване на международните отношения в Университета за национално и световно стопанство представиха книгата на д-р Валентин Катранджиев „Външната политика на Европейския съюз”. (Военно издателство, 2011 г.) Темата е изключително актуална в контекста на сериозните предизвикателства, пред които е изправен европейския интеграционен проект.
 

Г-н Катранджиев, какво е Европейският съюз на международната политическа сцена – не е държава, няма характеристиките на международна организация?
ЕС е особен феномен в историята на международните отношения. ЕС стартира като чисто икономически интеграционен проект на 6 държави през 1957 г. на базата на Римските договори и постепенно върху принципите на функционализма (малките стъпки и редицата европейски договори) израства до регионално политическо обединение на вече 27 европейски държави. Съюзът не е класически тип междудържавна организация, защото в неговото функциониране е заложен значителен елемент на наднационална координация (това са общностите политики, които се регламентират и провеждат с внушителното участие на основните наднационални органи – Европейската комисия и Европейския парламент като търговия, селско стопанство, енергетика, развитие и пр.) Именно, провеждането на общата търговска политика на наднационално ниво създаде институционалните и инструментални предпоставки ЕО/ЕС да се издигне до сериозен търговско-икономически играч, а политиката за развитие пък направи от ЕС най-големия донор на средства за развитие в света.
През периода 2004-2007 година ЕС извърши мащабно разширение на изток. Петте вълни на разширение могат да се смятат за геополитически успех на Брюксел. В същото време те промениха вътрешния геополитически баланс и кохерентност в Съюза и са сериозно предизвикателство за него. За да може да продължи да се развива успешно ЕС с население от близо 500 милиона души, 27 държави с различен икономически потенциал и тежест в регионалните и световни дела, ЕС се нуждаеше от актуализиране на институционалната и договорноправната база, работещ и ефективен механизъм за взимане на решения и управление на Съюза. Заговори се дори за необходимостта от превръщането на ЕС в квазидържава, което би позволило ЕС да израсне до значим геополитически играч от световна величина. Пътят към федерализацията беше трасиран в Конституционния договор на ЕС, където ясно бяха посочени атрибутите и символиката на една държава – европейски флаг, гражданство, европейски закони (има се предвид регламентите на ЕК да имат силата на общовалидни за всички държави членки закони) и пр. В сферата на външната политика се предвиждаше създаване на поста „външен министър”, и европейско „външно министерство”, с което би се иззело суверенитетът на страните членки в провеждане на самостоятелна външна политика. Самата дума „конституция” беше съзнателно избрана от членове на Европейския конвент, натоварени с нейното изработване, което ясно подсказваше намеренията да се търси федерализация на ЕС. Но това не се случи, тъй като Конституционният договор беше отхвърлен. Вместо това, след мъчителни няколко годишни преговори се роди Лисабонският договор, известен още като „договор за реформи”.
Договорът от Лисабон ще засили междудържавното начало и поне на този етап ще стопира процеса на федерализация на Европа. Договорът е надстроечен продукт и допълва другите европейски договори. Ако беше приета Конституцията на ЕС, тя щеше да създаде съвършено нова правна уредба за функционирането на Съюза. Вярно е, че ЕС вече е единен субект от гледна точка на международното право и може в това си качество да сключва договори и развива политически, икономически, културни и прочие отношения с трети държави и регионални обединения. Но следва да се подчертае, че това може да стане на базата на изрично делегирани компетенции и мандат от страна на държавите членки по конкретни аспекти и въпроси. В сферата на външната политика се запазва постът „върховен представител”. Външната политика остава чувствителна сфера за страните членки независимо дали са евроскептично (например Великобритания) или проинтеграционно (например Германия) настроени, по която държавите членки не са склонни да отдават своя суверенитет на Брюксел и ще запазят правото си на вето. Като цяло можем да заключим, че Европейският съюз си остава съюз на суверенни държави с определени елементи на наднационално управление.

Какви слабости крие този модел? Ако Брюксел каже едно, а Берлин, Париж или Лондон друго не настава ли хаос?
Не бих квалифицирал това нито като слабост, нито като сила. Иначе казано, утвърдилият се механизъм на съгласуване и взимане на решения в ЕС на различни нива по съответните политики е една историческа и правно-институционална реалност. В същност Брюксел е този, който изчаква какво ще каже Берлин, Париж или Лондон преди формирането на мнение и позиция. Много от въпросите, особено по чувствителните теми, свързани с валутно-финансовите, енергийните, външнополитическите и военните въпроси на Съюза се договорят на двустранно ниво между големите в ЕС, след което се свеждат за обсъждане в рамките на Европейския съвет или в заседанията на Съвета на министрите, където и представителите на другите страни членки изразяват позиция и дефинират интерес по въпросите. Друг съществен момент е, че големите в ЕС имат внушително представителство в ключовите европейски институции (на ниво секция, отдел, генерална дирекция и пр.), където се формират политиките на ЕС.

Как оценявате създаването на общата европейска дипломатическа служба. Какви са впечатленията ви от нейните начални стъпки?

Изграждането на Европейска служба за външна дейност (ЕСВД) е съставна част от реформирането на външнополитическата система на Съюза. Важно е да се отбележи, че ЕСВД е само допълващ елемент, и няма да измести ролята на националните дипломатически ведомства в провеждането националните им външни политики. Нека само си припомним какво мащабно лобиране, в т.ч и чрез есемеси, каква люта битка се разигра за постове в службата, популярно именувана от нашата експертна и журналистическа общност като „европейска дипломатическа служба”. Успешното позициониране на дадена страна членка в нея би й позволило да прокарва своите виждания и интерес в процеса на изработването и провеждането на общата външна политика. Първоначално Берлин и Париж обвиниха Ащън, че при изграждането на Службата тя се опира основно на организационната култура и опит на своята страна. Конфиденциален доклад на германското външно министерство критикува британската баронеса за „непропорционално британско влияние”, назначавайки повече британски служители за сметка на останалите водещи държави в Съюза (в 13-членната експертната група по изграждането на Службата трима са британци и само 1 е германец). Вярно е и че 6 от 26-те (23%) първоначално обявени позиции са заети от нейни сънародници (най-значимите сред тях са на главния съветник на Ащън Робърт Купер, на управляващия директор на регионалния отдел „Африка” Николас Уескот). В известна степен Ащън парира френско-германските подозрения, привличайки в екипа си авторитетния датски дипломат Пол Кристоферсен. Малко по-късно британката формира Управителен съвет, където назначи опитния френски дипломат Пиер Вимон за изпълнителен генерален директор с двама негови заместници – германката Хелга Шмит и поляка Мачей Поповски. Франция успя да прокара и кандидатурата на Клод Арнолд за изпълнителен директор на Европейската агенция за отбрана. От своя страна Германия успя да се позиционира в ЕСВД с общо 26 назначения към 20.01.2011 г. Включването на Поповски във висшето ръководство на ЕСВД е безспорен успех за Варшава. Буквално месец преди полското назначение в ЕСВД да стане факт, полското външно министерство настоя в специална депеша Ащън да формира представителството в службата на базата на размера на националните дипломатически корпуси и тежестта на страните-членки в Съюза. Полша си поставя прекомерно амбициозна цел да извоюва 240 места на разни нива, плюс 10 поста за ръководители на постоянни мисии на ЕС в трети страни и международни организации. За поляците, например, е от изключително значение каква ще бъде политиката на ЕС спрямо Русия и страните от постсъветското пространство и затова имат солидно представителство при реализацията на „Източно партньорство” и „Европейската политика за съседство”. Ащън също така назначава опитния ирландски полиглот и бивш функционер в ЕК Дейвид О’Съливън за главен административен директор с оглед постигане на национален баланс на ключовите назначения в Управителния съвет на службата. Другите значими актьори в ЕС – Швеция, Италия и Холандия – успяват да позиционират по двама, а Финландия един свой сънародник на първите 26 ключови поста. Италианецът Агустино Миоцо е назначен за управляващ директор на Специализираното звено за реакции при кризи и оперативно сътрудничество, а финландецът Илка Салми, бивш ръководител на финландските служби за сигурност, ще оглави Европейското разузнаване (SitCen).
Къде сме ние? Във външнополитическата част на програмата на правителството на ГЕРБ бе заложен приоритетът за активно ангажиране в общата външна политика на ЕС и за специфичната експертиза, която можем да дадем на европейските институции за нашия регион. В тази връзка българското МВнР предложи на Ащън списък от 20 дипломата за назначаване в ЕСВД. Изключването на квотния принцип ни постави в изключително конкурентна среда. На формално ниво отговорните фактори във Външно министерство в лицето на министър Николай Младенов, ръководителя на пресцентъра Весела Чернева и заместник-министъра Константин Димитров не се уморяваха да повтарят искането на страната ни в ЕСВД да бъде спазен географският баланс, за волята на София да се бори за спечелване на ръководни места на мисиите на ЕС в Западните Балкани, Черноморския регион и Централна Азия. Фактите обаче показват, че избирането на бившия премиер Ф. Димитров за ръководител на мисията на ЕС в Грузия е най-осезаемият успех за България към юли 2011 г. За разлика от нас, съседите ни Румъния и Гърция успяха да наложат своите кандидатури за управляващи директори, респективно Виорел Будара за отдела „Азия” и Мария Маринаки за отдела „Глобално управление и многостранни въпроси”. Друг пример за успешно лобиране е Словакия (страна от нашата черга и възможности в ЕС), която успя да спечели директорското място на отдела „Русия, Източно съседство и Западни Балкани” – пост, който би прилягал много повече на нас.

Какъв знак за нас е назначението на български представител за посланик на ЕС в Тбилиси? Казано направо дава ли ни се така опекунството над Грузия?
Това е безспорен успех за България, но малък на фон на значителното представителство в службата на други страни членки от нашия калибър и възможности. Това ни най-малко не ни дава право на опекунство, защото Димитров има задачата да представлява ЕС в Грузия, а не България. Българският бивш министър-председател и настоящ ръководител на мисия на ЕС работи в ЕСВД като наднационален европейски представител и е на пряко подчинение на Ащън, а не на българското външно министерство.

Как малка България може да въздейства и да защитава своите интереси в общия европейски хор?
Трудно, защото сме държава с ограничен военнополитически и икономически потенциал, слаба и сервилна, с дипломация, подлагана на постоянни кадрови промени и чистки в през последните 50 и повече години (имам от една страна предвид унищожаването на българския буржоазен интелектуален и професионален елит след 9 септември 1944 г. и от друга „упражненията” в управление по демокрация на новия псевдодемократичен елит, израснал в недрата на бившата социалистическа власт и провеждащ политика на лустрационни промени, които за последните 20 години съвсем обезличаха дипломатическото ни ведомство от гледната точка на експертен и информационно-аналитичен капацитет). Освен това, за да може България да има глас в общия европейски хор е крайно време да се пречупят наложилите се стереотипи през годините на прехода, че малка страна като нашата се нуждае основно от силно европейско водачество. Тъжно ще бъде, ако не се промени сателитният манталитет във външната ни политика, който съпътства новия период от българската история. Външната ни политика трябва да се прави не в Брюксел, Вашингтон или Москва, а в София. Предвид сложните взаимозависимости и процеси в ЕС, България не следва да превръща членство си в ЕС в самоцел, а да го използва като референтна рамка за осъществяване на българските национални интереси, както това правят останалите наши партньори в Съюза.

Какъв потенциал има постът на върховен представител на ЕС по политиката за сигурността и външните отношения, който сега заема баронеса Ащън? Евроскептиците го определят като бутафорна длъжност.
Би имал доста голям потенциал, ако страните членки му дадат възможността да се разгърне и ако се съобразяват с него. Но на практика възможностите на върховния представител не са големи. Върховният представител играе ролята на координатор на външнополитическите позиции на страните членки. Общата външната политика остава функция от националните интереси и тежестта на отделните страни членки в Съюза. Не можем да говорим за интегрирана, с други думи, за единна европейска външна политика, защото по ключови и емблематични казуси като например признаването на косовска или палестинска държава, политиките спрямо Китай и Русия, страните членки трудно или въобще не могат да генерират единна външнополитическа воля. Е, разбира се, има и случаи на синхрон, най-пресните сред които са колективното признаване независимостта на Южен Судан и признаването на Националния преходен съвет за единствено легитимен представител на Либия в международните отношения от страна на ЕС.
 Евроскептична Великобритания по никакъв начин няма да допусне нейната сънародничка Ащън да определя каква да бъде британската политика спрямо САЩ, Китай, Русия, Бразилия и към други страни и региони, или да допусне европейската дипломатическа служба да засенчи Форийн офис.
Неотдавна излезе на бял свят доклад за дейността на Ащън, откакто тя пое поста върховен представител. Според оценката в доклада британската баронеса е подложена на неимоверен натиск. Редица анализатори споделят виждането, че бекграундът й като еврофункционер и комисар по търговията в ЕК не помага на британската баронеса в новото й амплоа на лидер на европейската дипломация. Белгийският външен министър Стефан Ванакере отрито обвинява Ащън в липсата на дългосрочна обща външнополитическа стратегия и в пренебрежение към важни международни въпроси. Основните играчи Франция и Германия са предпазливи в оценките си, въпреки че в неформален план са изразявали своето разочарование от работата на Ащън. Австрия и страните от Бенелюкс искат от Ащън да повиши ефективността на ЕСВД. Австрия настоява за по-голяма степен на професионално доверие и синергия между делегациите на ЕС и посолствата на държавите-членки. Тук е мястото да се каже, че съгласно Лисабонския договор започна преобразуването на 136 постоянните представителства на ЕК в своеобразни „посолства” на ЕС. От сега нататък тяхната роля в провеждането на общата търговско-икономическа и външна политика на Брюксел спрямо трети страни и международни организации, в които ЕС е акредитиран, би трябвало по презумпция да се засилва.

Историята е показала, че колкото и да е добра една политика, кауза или страна, няма ли зад себе си военна сила не може да се наложи на световната политическа сцена. Как Европа има претенцията да е глобален играч без да има своя военна организация?
Тук е по-прецизно да говорим за способности, отколкото за военна организация. Добре е да споменем, че първите плахи опити за създаване на военни структури в рамките на ЕО/ЕС датират още от началото на европейския интеграционен проект през 50-те години на миналия век (общ съвет на министрите на отбраната, асамблея с общ военен бюджет). Трябваше да изминат близо повече от 40 години, за да може ЕС отново да се върне към идеята за развитие на отбранителни способности и най-вече да търси изграждането на обща отбранителна идентичност. Амстердамският договор инкорпорира Западноевропейския съюз (Европейския стълб на НАТО) в институционалната рамка на ЕС и въвежда инструмента „Петерсбрегски задачи”, с който ЕС се ангажира да изгради самостоятелни възможности за провеждане на спасително-издирвателни, хуманитарни и мироопазващи операции, ако е необходимо, с използването на въоръжени сили. От тук нататък нещата зациклят. До момента ЕС не е успял да извърши особен напредък в изграждането на ефективен военен капацитет (или иначе казано в създаването на „сили за бързо реагиране”). Нещата се решават на парче, като при всяка мисия отделните страни членки решават дали и как да участват в нея. Последните години гръбнакът на европейските военни способности трябваше да станат т.н. регионални бойни групи (13 на брой). Но нещата си остават все още в полето на концептуалното и оперативно планиране. Можем да откроим няколко основни причини, които забавят изграждането на европейски въоръжени сили:
•    Съвкупният числен състав на националните армии на страните-членки на ЕС е 2 милиона. 70% от този значителен отбранителен потенциал е предназначен  изключително за националнала териоториална защита. Само 3%  от военнослужещите от страните на ЕС са участвували във външни мироопазващи операции, иницирани от Съюза. Съвкупният отбранителен бюджет от близо 300 млрд. евро не се използва ефективно в условията на Общата  политика за сигурност и отбрана на ЕС (ОПСО).  
•    Широко разпространено е дублирането на отбранителните програми. Липсата на висока степен на коопериране и специализация на отбранителните индустрии на страните-членки води до разпиляване на отбранителен ресурс, още повече в условията на ограничение на военните бюджети. Европейската агенция за отбрана в качеството й на експертна агенция е натоварена със задачата да постигне по-голяма съгласуваност в тази област. Положенията на сключеното през 2010 г. Френско-британско споразумение по въпросите на сигурността и отбраната, макар извън институционалната рамка от Лисабон, биха могли да послужат като катализатор за постигане на рационализация и оперативна съвместимост на военните индустрии на страните-членки.
•    ЕС представлява палитра от специфични национални интереси. 21 страни от общо 27 страни-членки на ЕС са съюзници в НАТО, а 21 от общо 26 съюзници в НАТО членуват и в ЕС. Няма единен подход на ЕС по въпроса дали ОПСО (респективно европейски въоръжени сили) да участват в операции на НАТО. През 1996 г. по инициатива на Великобритания, Франция и Германия се приема формулата „Берлин +”, даваща възможност на ЕС да разчита на натовски сили и логистика при осъществяване на самостоятелни операции на Съюза. Действието на споразумението е блокирано, поради съпротивата на Турция. Компромисно решение е да се допусне европейски членки на Северноатлантическия алианс да участват в процеса на структуриране на ОПСО.
•    Неутралните страни в ЕС (Ирландия, Швеция, Финландия, Австрия, Малта) се противопоставят на превръщането на Съюза във военнополитическа организация от натовски тип, в която да действува клаузата за колективна отбрана.  Залагат на гражданския и хуманитарния компонент, разглеждайки операциите на ЕС като начин за осъществяване на „Петерсбергските задачи”.
Средата за сигурност изисква ЕС да съчетава инструментите на „твърдата” (военни мисии) и „меката” сила (дипломацията, социално-икономическата и културна привлекателност) при управлението на кризи и разрешаването на конфликти. Опитът през последното десетилетие показва, че в краткосрочен план ЕС няма да е в състояние да генерира достатъчен капацитет и ресурси за осъществяване на напълно автономни мащабни военни и граждански операции. Проведените до момента мисии на ЕС са от полицейско-охранителен, издирвателен, хуманитарен и наблюдателен характер. Подходът на редица страни членки е да участвуват в мисии под егидата на ad hoc коалиции или чрез НАТО, в които ЕС е включен основно в качеството му на важен стабилизиращ невоенен фактор. Акцентът вероятно ще бъде поставен върху политическата и икономическата дипломация. Тук значителни надежди се възлагат на ЕСВД. Бъдещето ще покаже доколко тази стратегия е печеливша за Съюза.

 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ: МОРАЛНИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ НЕ ОСТАВАТ В ПОЛИТИЧЕСКАТА ИСТОРИЯ

ПРЕГРЪДКАТА НА МАРИН ЛЬО ПЕН С ЧАЕНОТО ПАРТИ Е АКТУАЛЕН ВЪПРОС ЗА АМЕРИКАНСКАТА ДЕСНИЦА – Дж. Гизи

АРАБСКАТА ПРОЛЕТ ДОНЕСЕ ШЕРИАТ А – Франк ГАФНИ
  

ФРЕНСКИТЕ ПРЕДГРАДИЯ СЕ ОТДЕЛЯТ ОТ ДЪРЖАВАТА И СЕ ОБРЪЩАТ КЪМ ИСЛЯМА

ИЗБОРИ 2011: ПОЛИТИЧЕСКАТА МАНИПУЛАЦИЯ В МЕДИИТЕ ПРЕДИ ГОРЕЩАТА ФАЗА – доц. Любима ЙОРДАНОВА

ЛИБИЙСКИ СЦЕНАРИИ ЗА СИРИЯ?Алексей БАЛИЕВ
 
 

ЗАЩО ДРАЗНИМ РУСКАТА МЕЧКА? -Пат БЮКЯНЪН

В БЪЛГАРИЯ ИМА ПРЕКАЛЕНО МНОГО ТЕЛЕВИЗИИ – НЕКА ОСТАНЕ САМО ЕДНА – Калоян МЕТОДИЕВ

ЛЕГАЛИЗИРАНЕТО НА ОРЪЖИЯТА МОЖЕ ДА НАПРАВИ НОРВЕГИЯ ПО-БЕЗОПАСНО МЯСТО – Майкъл РЕЙГЪН

ПРОФ. ХРИСТО КАФТАНДЖИЕВ: ПОЛИТИЧЕСКАТА РЕКЛАМА Е КАТО СПОРТА

ФАШИЗМЪТ НЕ Е КОНСЕРВАТИЗЪМ Дейвид ЛИМБАУХ

ПИСНА НИ ОТ ИЗПОЛЗВАЧИ Патрик БЮКЯНЪН
  

НЕЗДРАВИЯТ КУЛТ КЪМ СТАРОСТТА – Роджър БОЙС

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=4178

Posted by on Дек. 5 2011. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.31883 лв
 CHF =  1.73282 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.14483 лв
100  RUB =  2.80485 лв
 USD =  1.66595 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.