БЪЛГАРСКИЯТ ПРЕХОД: ГЕНЕРАЦИОНЕН ДИСКУРС

Генерационните отношения – опростено казано отношенията „стари – млади”, са част от политическия процес. Възрастта е фактор в борбата за власт, оказва влияние върху взаимоотношенията на политиците, тяхното групиране и противостоене, а и върху възприемането им от обществото. Във време на динамични промени възрастовият аспект става важно условие за по-доброто разбиране на  политическите процеси.
В тази статия се разглеждат генерационните отношения в хода на българския преход към демокрация. Разбира се, неизбежни са и сравненията с другите страни от т.нар. Източен блок.
 

Поколения в Българската комунистическа партия

По време на тоталитарния режим в България (1944 – 1989) в ръководството на управляващата Българска комунистическа партия (БКП) има три ясно обособени генерации. Според историците, които изследват управлението на БКП, първата е „сталинската генерация”, втората са „живковистите”, поколението на Тодор Живков, и третата – т.нар. „технократи”.(1)  Самият Живков в мемоарите си говори за поколения преди и след себе си в партията. Поколението на предшественика си Вълко Червенков и неговото управление нарича „старата система”.(2)  Онези, които извършват смяната през 1989 г., са обозначени като ноемврийските „реформатори”.(3)  Интересно е, че когато Живков сменя сталинистите в партията, също е наричан „реформатор”.
Сталинската генерация в БКП се оформя в периода на болшевизация, под силното влияние на управлението на Сталин, и повечето нейни представители прекарват голяма част от активния си живот в Съветския съюз. Характерни черти: култ към личността, „твърда ръка”, догматизъм в мисленето, придържане към съветските интереси (дори за сметка на българските), изключително силен интернационализъм, изповядване на идеите на Коминтерна.
Поколението на Живков се формира в довоенна България, минава през нелегалната борба по време на войната, свързано е дълбоко с традициите на българското село, изповядва силен патриотизъм, който на моменти преминава в откровен национализъм. Повечето представители на живковата генерация са с работническо-селски произход, недостатъчно образовани, но с изградени характери и самочувствие, добити по време на нелегалната си дейност, както и с натрупан опит и умения за оцеляване във вътрешнопартийни битки, особено остри в края на 40-те и началото на 50-те години.
Тодор Живков, който дава име на цяло поколение, започва да играе водеща роля в БКП след смъртта на Сталин и смяна на политиката в Москва, когато новият лидер на КПСС – Никита Хрушчов, поема курс към десталинизация и развенчаване на култа към личността. Като сателитна страна, попаднала в сферата на влияние на Съветския съюз след 1944 г., България е силно зависима от политиката на Кремъл. С подкрепата на Хрушчов Живков започва аналогична промяна в България. В периода 1956 – 1962 година той постепенно изтласква поколението на сталинистите (родени в края на ХІХ и първите години на ХХ век). Обгражда се с нови хора, хора от неговото поколение (родени предимно през 10-те и 20-те години на ХХ век), лично предани му, и с тяхна помощ укрепва властта си. Това няма да му попречи по-късно да отстранява много от тях от партийни и държавни постове. Поколението на Тодор Живков в БКП остарява заедно във властта. Самият той е член на Политбюро на ЦК на БКП от юли 1951 до ноемврийския пленум от 1989 г. Така 37 години Живков е част от органа, който дефакто управлява страната, 33 от които е негов несменяем лидер.

Генерационна динамика на тоталитарния режим

В края на 60-те и през 70-те години управлението на страната е изправено пред нови реалности и задачи. Живков проявява гъвкавост и дава тласък на формирането и възхода на следващото поколение в БКП – т.нар. „технократи”.
Новата генерационна вълна се ражда по естествен път първо в икономиката, където навлизат нов тип стопански ръководители – по-млади, по-прагматични и по-подготвени за новите управленски задачи. Заслужилите кадри на партията постепенно се оттеглят или остават само на партийни длъжности. Този процес често създава напрежение между новите стопански ръководители и старите партийните функционери. Една от причините е, че отговорността за евентуални неуспехи носят изцяло стопанските ръководители, докато постоянната намеса на чисто партийните функционери в стопанската дейност е неконтролирана. Изпъкват различията в образованието, подготовката и възгледите на двете поколения и това кара Живков да започне, макар и плахо, да привлича в управлението на партията и в правителството нови кадри на 30-35 години около старото т.нар. „деветосептемврийско ядро”.
Новата генерация в управлението има някои общи характеристики – добре образовани млади хора, повечето завършили висшето си образование в съветски висши училища (и то в следсталинския период), със самочувствие, владеещи чужди езици.
Особено важна отлика между двете поколения е връзката с миналото. Технократите не са обременени с миналото на партията, нямат съзнателни емоции, свързани с Втората световна война, не са участвали в антифашистката съпротива, сталинските репресии са им чужди, нямат реална представа за времето преди Априлския пленум на партията (форумът, който десталинизира страната през 1956 г.). За разлика от поколението на Живков, нищо от тази историческа традиция в БКП не е част от личните биографии на технократите, макар че много от тях са потомствено свързани с по-старите генерации в партията.
Особено важните за старото поколение теми, свързани с „героичното минало” и „борбата”, са далеч от дневния ред на технократите, който отразява реалностите на съвремието и въпроси на практиката. За разлика от живковото поколение, което постоянно се връща към силно идеализираното минало, прави равносметки, припомня случки, събития, процеси, за технократите историята на партията е повече част от една добра за времето си обща култура, която остава единствено в протокола и партийната традиция.

Геронтизацията в комунистическата партия

През втората половина на 80-те години ясно изпъква геронтизацията в управлението на страната. В Политбюро на БКП, в Секретариата на ЦК на БКП, в правителството и в единствената друга партия – Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Това недвусмислено се потвърждава и от средновъзрастовите данни на кадрите в тези институции.
Средната възраст на членовете на Политбюро на БКП, избрано на ХIII конгрес на партията през април 1986, е 61.1 години, а в навечерието на 10 ноември 1989 година вече е 65.5 години.(4)  По същото време при секретарите на ЦК на БКП е още по-висока – 66.57 години. За сравнение: в първото политбюро, в което Тодор Живков е избран за член, на VI конгрес на БКП през март 1954 г., средната възраст е 49.7 години – близо 16 години по-малка в сравнение със състава на 10 ноември.(5)  По онова време Живков се утвърждава като лидер на партията, постепенно поема контрола върху държавата и подготвя едно от най-важните политически събития за времето на тоталитарния режим – пленума на БКП от април 1956 г., на който е приета т.нар. „Априлска линия” на партията.
Подобна е ситуацията и в БЗНС. Избраното на ХХХІV конгрес през 1981 г. Постоянно присъствие (ПП) на земеделците е със средна възраст 63.3 години. На следващия, ХХХV конгрес, през май 1986 г. тя се запазва почти същата – 62.6 години.(6)  Непосредствено преди 10 ноември 1989 ръководният орган на БЗНС е със средна възраст точно 66 години. Данните показват, че при земеделците средно възрастовите стойности са по-високи от тези в БКП, наблюдава се също застой на кадрите и дори по-ясно изразени геронтизационни процеси.
Налице е също устойчива тенденция на покачване на средната възраст на правителствата след началото на 70-те години на ХХ в. Правителството, начело със Станко Тодоров, което управлява в периода 1971-1976, е със средна възраст при встъпването в длъжност на министрите 50.9 години. При следващото, оглавявано отново от Тодоров – 50.1 години. В кабинета начело с Гриша Филипов (1981-1986) средната възраст е вече 53.0, а при наследника му Георги Атанасов – 57.4 години, което е най-висока средна възраст на българско правителство в цялата история на страната.
При все това средната възраст на правителствата след началото на 70-те години на ХХ в. винаги е отчетливо по-ниска в сравнение с ръководството на БКП. По-старите партийни кадри си запазват контрола върху партията, докато по-младото поколение в нея заема оперативни длъжности по изпълнението на партийната политика. И двата органа обаче имат устойчива тенденция на покачване на средната си възраст, застой и остаряване на кадрите. Много от членовете на ЦК на БКП и на правителството поради напреднала възраст са с разклатено здраве, което пречи на работоспособността им и на взимането на текущи управленски решения.(7)  Геронтизацията на ръководството на БКП е една, макар и не основна причина за делегитимирането на тоталитарния режим и предизвикването на социално недоволство (основно сред интелигенцията и младите) в годините, предшестващи началото на демократичните промени в страната.

Геронтизацията в Източния блок

Подобна геронтизация се наблюдава и в останалите източноевропейски страни по това време. Особено наболял е проблемът в КПСС. Периодът на управление на Леонид Брежнев е обозначен с термина „застой”, употребен за пръв път от Михаил Горбачов.(8)  Освен редица негативни процеси в икономиката (стоков дефицит, намаляло производство, формализъм) и в обществото (нарастват престъпността, корупцията, алкохолизма, смъртността) се наблюдава и кадрови застой, подчинен на принципа на несменяемост на ръководителите на различни нива в управлението. Това се вижда, като се съпоставят съставите на проведените конгреси на КПСС и средните възрасти на техните ръководства към датата на избора им.(9) 

 
Конгрес       Дата на             Ср. възраст                Ср. възраст
на КПСС  
 
провеждане      на членовете
на       на секретарите

                                                   Политбюро
XXIII          8 април 1966            60                             56.5
XXIV          9 април 1971            61.9                          58.6

XXV           5 март 1976              67                             63.5

XXVI          3 март 1981              70.7                          68.7

 
 
Съставите на Политбюро и на секретариата на ЦК на КПСС се запазват почти едни и същи в продължение на десетилетия. Обновленията са свързани с увеличаване броя на членовете (например в Политбюро от 10 избрани през 1966 г. се достига до 16 през 1976 г.). Прави впечатление, че новите попълнения са от поколенията на старите членове – родени в края на XIX и първите години на ХХ век. Единственото изключение е избраният на XXVI конгрес Михаил Горбачов, който влиза в състава му на 50-годишна възраст. На същия конгрес например са преизбрани за членове на политбюро: Пельше на 92-годишна възраст, Суслов – 79 години, Кириленко – 75, Тихонов – 76, Брежнев – 74.
Последователното управление на трима лидери – Брежнев, Черненко и Андропов, е белязано със „застой, който задържаше ръста на кадрите, работещи в партията. В правителството и ЦК отговорни длъжности се заемаха от хора даже над 90 години”.(10)  Наблюдението е направено от познаващия отблизо, в продължение на десетилетия, процесите в КПСС български лидер Тодор Живков, който заради атрофията на Брежнев дори го нарича „политически труп”.(11) 
Новоизбраният генерален секретар Михаил Горбачов инициира значително подмладяване на ръководния състав на партията. Средната възраст на членовете на политбюро, избрани на ХХVІІ конгрес, намалява с шест години, а на секретариата – с осем години. С радикализирането на перестройката генерационните промени изпъкват още повече. Само през април 1989 година 110 членове и кандидат-членове на ЦК на КПСС са едновременно пенсионирани.(12)  Като лидер на страната, доминираща Източния блок, само въпрос на време е да прехвърли критиките си и към другите социалистически страни. Емблематичен пример е България, която по онова време е държавата с най-дългогодишен ръководител сред източноевропейските лидери – Тодор Живков.(13)  Лидерите на Чехословакия, ГДР, Унгария, Румъния са между 70- и 80-годишна възраст. Най-млад е полският председател на Държавния съвет, ген. Войчех Ярузелски, роден през 1923 г.

Поколението на родените през 30-те по пътя към властта

Лидери от третото поколение в БКП, което по-късно сменя Живков и неговата генерация, са Андрей Луканов и Петър Младенов.(14)  Натежава мнението, че Луканов е водещата фигура, човекът, който организира и ръководи много от процесите от края на 80-те и началото на 90-те години. И двамата са родени през 30-те години на ХХ век – Младенов през 1936, а Луканов през 1938 г. Много млади те заемат изключително важни и отговорни политически постове: Младенов става външен министър на България, когато е на 35 години (1971), а Луканов – заместник-председател на Министерския съвет на 37 години (1976). В последвалите години до началото на прехода и двамата са неизменно в правителството.
Към тази генерация в БКП, с известни нюанси, могат да се отнесат и Александър Лилов (р. 1933), Огнян Дойнов (р. 1935), Георги Атанасов (р. 1933), Чудомир Александров (р. 1936).(15)  Общото освен възрастта и доброто образование е, че всички те, без изключение, са лично посочени от Живков и благодарение на него дълги години заемат ръководни постове в управлението.(16) 
През 80-те години в средите на комунистическата партия, в най-голяма степен около лидерите на поколението от 30-те, вече се формират групи, които не одобряват действията на партийното ръководство и желаят промяна.(17) 
Амбицията, характерна за политическо акме, предопределя желанието на технократите да играят нова роля в ръководството – първо на партията, а оттам – и на държавата.(18) За част от това поколение (Луканов, Младенов) начинът за себереализация минава през смяната на партийния лидер – Тодор Живков. „Младите” обаче си дават сметка, че не могат да направят това сами. И намират съюзници в лицето на Михаил Горбачов и новата генерация ръководители в КПСС.
Подкрепата на съветското ръководство е силен аргумент за привличане на отделни представители от поколението на Живков към подобен план. Без участието на някои от т.нар. „Чавдарци” смяната, по начина, по който протича, не би била възможна. Открояват се имената на дългогодишния министър на отбраната Добри Джуров (р. 1916), Пенчо Кубадински (р. 1918), Станко Тодоров (р. 1920), Димитър Станишев (р. 1924).(19)  В спомените си за България от онова време германският дипломат Левалтер пише: „Джуров беше вече възрастен и нямаше от какво да се страхува”.(20)  За ветераните отстраняването на Живков има и идеалистични подбуди. Те си дават сметка за разпада на държавността и измеренията на кризата. Държат да се запази социалистическата линия, да се укрепи системата. Силен е мотивът за избиране на по-млад лидер, който да подобри отношенията със Съветския съюз – първостепенни, традиционни, до известна степен догматични за тази генерация.
За технократите движеща сила е „перестройката”, която, макар и не съвсем ясна като политическа визия, включва обединителни елементи като гласност, нови икономически отношения, поява на опозиционни партии. Разбира се, немаловажно е и желанието за себереализация, характерно за всяко поколение – начин да покаже себе си, да остане в историятата, да реализира идеите си.

Смяната на Тодор Живков в генерационен дискурс

Смяната на Живков става възможна – освен поради натрупаните проблеми в страната и общественото и вътрешнопартийното желание за промяна – и поради генерационното разминаване между него и ръководоството на КПСС след 1985 г. Политиката на БКП през целия 45-годишен период (1944-1989) е силно зависима от Москва. Избирането на Михаил Горбачов за генерален секретар на Комунистическата партия на СССР представлява първото сериозно генерационно разминаване между ръководителите на КПСС, БКП и останалите източноевропейски лидери.(21)  Горбачов е първият лидер от поколението, израснало след края на Втората световна война (р. 1931). Подобно на българските технократи, за него тя е част от историята. Идва с амбицията да промени стила на управление и кадровата визия на партията.
Един, наглед маловажен фактор оказва негативно влияние върху отношението на Горбачов към българския лидер. Тодор Живков е доайенът на източноевропейските лидери и се гордее изключително много с този факт, подчертава го при всяка възможност, особено на срещите си с по-младия Горбачов.(22)  В тази си роля той разполага с много информация и лични впечатления от развитието на процеси, отношения и личности в целия Източния блок. От друга страна, като най-възрастен сред седемте генерални секретари, има и редица протоколни функции – пръв отправя поздравления, пръв прави изказвания по време на неофициални срещи, вдига тостовете (които по протокол в социалистическите страни са дълги и изпълнени с политически послания), изказва се от името на всички останали.(23)  Това му позволява да оказва влияние върху тона и посоката на различни мероприятия на най-високо равнище. Тази протоколна роля му дава самочувствие, което дразни Горбачов и задълбочава кризата в комуникацията между двамата. Диалогът им започва да се комплицира и в края на 80-те години фактически е прекъснат.(24) 
На една среща на Живков с кандидат-члена на Политбюро Григор Стоичков (последната на четири очи, непосредствено преди да подаде оставка) Живков казва: „Горбачов не ме желае, не ме обича и аз не бива да преча на отношенията между България и Русия”.(25)  Българският лидер подценява ролята на генерационните фактори в междудържавните отношения. В една система от зависимости, каквато е Източният блок, биологично-възрастовите характеристики не бива да се извеждат на преден план в патерналистичен контекст.
В същото време диалогът между българските „технократи” и новото съветско ръководство става интензивен, преминава и на приятелско равнище. Това са представители на едно поколение, говорят на един език, имат сходни биографии. За тези отношения, особено на българския външен министър Петър Младенов с руския му колега Едуард Шеварднадзе, свидетелства отново Живков,(26)  който не спестява критиките си и привежда наистина прост, но необорим аргумент: ”Андрей Карлович, Петър Тошевич и пр. не напразно бяха взели руски варианти на имената си…”.(27)
Поколенският фактор се проявява и при анализа на един от центровете, подготвили смяната на Живков, с който технократите са в постоянна връзка – съветското посолство в София. През целия социалистически период България е най-близкият съюзник на СССР, българо-съветските отношения са най-безпроблемни. Тук практически няма кризи като унгарските събития от 1956, Пражката пролет от 1968, процесите в Полша от началото на 80-те години, политическата неуравновесеност на Чаушеску, перманентното напрежение в Берлин. В този смисъл посланическият пост в София не е свързан с особено напрежение и след 50-те години се заема от дипломати в предпенсионна възраст, в края на кариерата си.(28)  През 1988 г. обаче в София пристига посланик Виктор Шарапов. Генералът от КГБ е връстник на Горбачов (р. 1931) и негов политически съветник. Той играе ключова роля в смяната на Живков и е допълнително доказателство за цялостната генерационна смяна, започнала от Горбачов и изключваща от плановете за бъдещето Живков и неговото поколение.
    С дългогодишния си политически опит и изострена интуиция Тодор Живков си дава сметка за това и веднага след избирането на Горбачов разбира, че властта му е застрашена. По време на цялото си управление той умело балансира поколенията в ръководството на партията. Самият той на пленум на ЦК на БКП през декември 1962 дава ход на обновлението в партията чрез навлизане на нови поколения. След идването на Горбачов обаче прави точно обратното – лансира в Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП предимно стари партийни кадри. Отчетливо е това сред секретарите, всички до един със „стаж от нелегалната борба” и родени преди 1930 г.(29)  Това е и една от действителните причини за геронтизацията на партийното и държавното ръководство от втората половина на 80-те години. Българският пръв ръководител търси сигурност и подкрепа за себе си в един несигурен политически контекст. Именно затова се опира на старите кадри, на които има доверие. Плановете му за обновление и баланс в този момент отстъпват, изтласкани от желанието да запази властта.
Като последен опит да съхрани управлението си и статуквото в Източна Европа, Живков търси подкрепата на някои от старите източноевропейски лидери, с които са близки, дълги години са работили заедно, представители са на едно политическо поколение и са почти на една биологична възраст. Чехът Густав Хусак (1913), унгарецът Янош Кадар (1912) и немецът Ерих Хонекер (1912) са хората, с които българският пръв ръководител се договаря да дадат съвместен отпор на по-младия Горбачов. Така „доайенът на източноевропейските динозаври” става неформален лидер на опита им за бламиране на съветския ръководител.(30) До реални действия не се стига, като една от причините според самия Живков е, че останалите трима не са добре здравословно.(31)
Така със силната подкрепа на поколението, сменило старите неосталинисти в КПСС, българските технократи подготвят смяната на Живков и завземането на властта в партията.

Поколението на 30-те начело на държавата

След партийния пленум на 10 ноември 1989, на който е гласувана оставката на Живков, „реформаторите” поемат властта в партията чрез избора на Петър Младенов за нов генерален секретар на БКП.Овладяват и Държавния съвет (колективен орган, чийто днешен еквивалент е президентската институция). Рязко се разграничават от предишния режим, като му прехвърлят изцяло отговорността за всички грешки. На първо място обвиненията са хвърлени върху поколението на „сталинистите”, на второ място – върху авторитарния режим, с който обозначават управлението на Живков.
Реформаторските намерения на технократите не могат да бъдат осъществени еднолично в една нова външна и вътрешна политическа реалност. В първите месеци след ноемврийския пленум на политическата сцена по естествен път от средите на БКП излиза поколението на родените през 30-те години. Годините на застой дефакто са забавили неговия закономерен поколенски растеж и това е процес, който върви в целия Източен блок. Апотеоз на неговата реализация в България е ХIV извънреден конгрес на БКП, проведен през февруари 1990. С решенията си той трябва да отговори на обществените и вътрешнопартийните очаквания за обновление след застоя. Начело на партията застава 55-годишният Александър Лилов. Избрано е ново ръководство, доминирано от представители на поколението от 30-те години (деветима от общо 17 членове).(32)  Средна възраст – 52.4 години (за сравнение: в навечерието на 10 ноември в Политбюро тя е 65.5, а сред секретарите на ЦК – 66.5 години). Рязко подмладяване. Новото ръководство може да се нарече председателство на политическото акме.
Намеренията за обновление на този конгрес се реализират не само във възрастово отношение. Профилът на новите членове контрастира с предишното ръководство на комунистическата партия. По-образовани (Александър Лилов, Петър-Емил Митев и Чавдар Кюранов са професори), проевропейски ориентирани (П.-Е. Митев оглавява фракцията „Български път към Европа”, Лилов е специализирал в Лондон), мнозинството изповядва нови социалдемократически идеи (Филип Боков, Георги Пирински, Митев, Кюранов), свързани са с реформаторски тенденции (Кюранов е един от основателите на обединената опозиция – СДС), имат дипломатическа кариера на Запад (Александър Стрезов, Румен Сербезов), почти всички говорят западни езици. Това е изцяло ново поколение начело на партията, което дава нов тон в политическия език на страната и стои на ясни реформаторски позиции.
Необходимо е да се направи една съществена уговорка. Представителите на това поколение (чиито най-ярки представители са в ръководството на партията) имат общи характеристики, активни са в един и същ политически контекст, но не бива да се мислят като едно цяло. Всеки от тях има своите особености, своя политически път, свое уникално място. Не на последно място – въпреки общия партиен генезис – говорим за различни политически визии и идеи, които неминуемо рефлектират върху междуличностните им и професионални отношения.
Това ръководство на БСП започва работа под двоен натиск: от една страна, от зараждащата се опозиция (улицата, недоволните от режима, студенти, репресирани, неформали), а от друга – от ретроградни среди в собствената партия, които не искат промяна и реформи във вида, в който ги вижда поколението на 30-те години. Това са активни борци, партийни секретари по месторабота, неосталинисти, консервативно настроени по-възрастни членове.(33)  Особено активни в този процес са стари партийни кадри, т.нар. „сталинисти”, които са държани настрани от обществения живот по времето на Живков.(34)  Участвали са на различни равнища в управлението на БКП през 40-те и началото на 50-те години, по времето на Георги Димитров и Вълко Червенков. За тях Тодор Живков е отстъпил от комунистическата идеология и е предал каузата на Маркс, Ленин и най-вече Сталин. В смяната на Живков те виждат възможност за реванш и за реализация на утопичните си идеи – засилване ролята на партията в обществения живот (еднопартийно управление), диктатура на пролетариата (приемана буквално), прилагане на закона с максимална строгост, въздаване на справедливост, възраждане на сталинския модел на управление на държавата от 40-те и 50-те години в чист вид. Връщане на времето назад. Интересно е, че за един исторически миг в първите седмици след смяната на Живков много от тях търсят връзка със зараждащата се опозиция (СДС), като виждат в нея възможност за реализиране на идеите си. Така по един абсурден начин те и политическите ветерани от историческите партии, макар и мимолетно, се озовават в един и същ политически контекст.
Първото ръководство на партията след промените извършва в началния етап много за разграждането на тоталитарната държава. Негова заслуга е курсът към пълна десталинизация, което става възможно поради факта, че представителите му не са свързани с догмите на сталинизма. Предприема редица радикални мерки, като още на 15 януари 1990 Народното събрание гласува за отмяна на член 1, ал. 2 и 3 от Конституцията на НРБ, в които са формулирани принципите за ръководната роля на БКП.(35)  Създава условия за политически плурализъм, инициира „Кръглата маса”, успява да преименува партията (с вътрешнопартиен референдум) от комунистическа в социалистическа, толерира създаването на вътрешни идейни течения, премахва принципа на „демократичния централизъм”, деполитизира силовите структури, пенсионира огромен брой ръководни кадри в МВР и МНО, премахва партийните организации по месторабота (ППО), подготвя изборите за Велико народно събрание, с което се слага началото на демократизирането на политическата система, подпомага зараждащата се опозиция, води диалог с нея.
Андрей Луканов е в близки отношения с лидера на СДС – Желю Желев, с когото са почти връстници. Желев е роден през 1935 година, политическата му кариера започва като активист на комсомола, на 25 години става член на комунистическата партия, след което се отдава на научна кариера по философия. По-късно, заради реформаторските си виждания на марксизма-ленинизма, е изключен от БКП, изселен от София. Когато става председател на СДС през 1989 г., Желев няма практическия управленски, административен и международен политически опит. За разлика от технократите, не е рафиниран и не владее свободно западни езици. Едва през 1990 г. излиза за пръв път извън България. В отношенията Луканов – Желев отново виждаме ролята на поколенския фактор. Въпреки че не предполага априори политическо взаимодействие, може да го улесни.

 
Революцията изяжда децата си

Лидерите, осъществили първите промени, много бързо се изхабяват в този наситен със събития период. Петър Младенов, който е първоначалното „острие” на реформите, заема поста председател (президент) на Република България, е принуден да подаде оставка под обществен натиск (студентски протести, стачки, големи митинги). На 53 години той е обруган, политически изхабен и изпълнил мисията си напуска завинаги политиката. Съдбата му е последвана от последния български премиер преди промените Георги Атанасов. През 1992 г. той е подведен под съдебна отговорност за злоупотреба с държавни средства. Осъден е на 10 години затвор, но е помилван от президента Желю Желев.(36)  Андрей Луканов оглавява два последователни кабинета през 1990 г. Ролята му от началото на прехода още не е обективно оценена. Безспорно е, че лидира процесите, свързани със създаването на демократична опозиция, по-специално формирането на опозиционния Съюз на демократичните сили. Икономическата криза и вълната от стачки, която залива страната, го принуждава да подаде оставка и така, на 52-годишна възраст, в разцвета на силите си, приключва официалната си голяма политическа кариера. През 1994 г. дори не е избран за член на Висшия съвет на социалистическата партията. Александър Лилов се оттегля от поста председател на БСП в полза на младия Жан Виденов.
Така основните фигури, участвали в свалянето на Живков, овладели и оглавили процесите в партията и държавата, за по-малко от две години са напълно изтласкани от събитията в страната и от нови поколения политици в собствената им партия.
Независимо от различните оценки за дейността на генерацията от 30-те години в българската политика, не може да се отрече, че тя поставя началото на демократичните реформи в България в един тежък социално-икономически, етнически, вътрешнопартиен и обществен контекст. Усилията, действията и намеренията й до голяма степен остават неразбрани. В периода на прехода ролята й е демонизирана, имената им се свързват с редица политически митове, за което допринася и трагичната съдба на Андрей Луканов, застрелян пред дома си в края на 1996 г.
Младенов, Луканов, Атанасов, Александров и Лилов са представители на ново поколение политици по времето на късния Живков. След промените обаче те стават събирателен образ на ръководството на партията и държавата от времето на живковизма. Изкачването им на политическия връх, за което те дълго и усърдно са работили, всъщност ги довежда до техния политически край. Твърде бързо се превръщат от ново в старо поколение. Аналогиите и негативите на миналото се прехвърлят върху тях. Докато в началото на промените Младенов и Луканов например са припознати от студентите като обновители, то броени месеци по-късно именно студентите участват в свалянето им като президент и премиер („Оставка на Младенов” – юни 1990, „Оставка на Луканов” – ноември 1990). „Революцията изяжда своите деца”.(37)  За броени месеци реформаторите в БКП се оказват изхвърлени от събитията. Подобна съдба по-късно сполетява и руските им ментори Горбачов и Шеварднадзе, които също напускат предсрочно политическата сцена, изтласкани от събитията и нови поколения политици.

Появата на нови лидери в началото на промените

В кратък исторически отрязък отново става рязка генерационна смяна: поколението политически дейци, родени през 30-те е изтласкано от родените през 50-те години. Така лидерите на трите основни парламентарни партии, Жан Виденов (БСП), Филип Димитров (СДС) и Ахмед Доган (ДПС), са родени съответно през 1959, 1955 и 1954 година. Те нямат реален управленски и парламентарен опит, но динамизмът на трансформационния исторически момент издига първите двама до министър-председателския пост, а последният повече от 20 години е начело на партия, която три пъти участва в съставянето на българско правителство. Но липсата на опит у младите лидери на БСП и на СДС не се компенсира достатъчно от политически умения. И двете правителства не довършват мандатите си. И в двата случая следва възрастова корекция. 
Възможността за бързо политическо израстване на биологично млади лидери не е изолирано явление, характерно само за началото на българския преход. Подобни примери от първата половина на 90-те години се наблюдават в разпадащия се Съветския съюз, Полша, Унгария. Сред тях се открояват имената на архитекта на шоковата терапия в Русия, Егор Гайдар, който става премиер на страната на 36-годишна възраст. Най-младият полски премиер в историята на страната, Валдемар Павлак, заема поста на два пъти през първата половина на 90-те години на ХХ век, когато е съответно на 33 и 34 години. Предшественикът му Ян Биелецки заема поста, преди да е навършил 40 години. Лидер на унгарската дясна партия ФИДЕЗ (FIDEZ) през 1990 г. е 27-годишният Виктор Орбан, който няколко години по-късно, на 35-годишна възраст, става премиер на Унгария. Към тази генерация млади лидери може да се отнесе и полският президент Александър Квашневски, който също е роден през 50-те години на миналия век.
Преходните политически моменти имат своя специфична политико-биологична и генерационна логика. Тя се характеризира с възможността за бърза политическа кариера, бърза смяна на цели поколения и лидери в политическия ландшафт, но и с бързото изхабяване на отделни политици, политически организации и цели политически поколения.
Преминаването на Балканите „от периферия на Изтока към нова периферия на Запада”, според точното определение на проф. Л. Митрович, има и своите „малки тайни” в генерационните отношения. (38)
 

СТАТИЯТА
Е
ПУБЛИКУВАНА НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК В СПИСАНИЕ "ТЕМЕ”, ИЗДАНИЕ НА  УНИВЕРСИТЕТА НА НИШ, СЪРБИЯ, КНИЖКА 2/ 2010
; ISSN 1820-7804

ИНТЕРНЕТ АДРЕС: ТЕМЕ

 

Бележки:
 
1.Везенков, Александър. Властови структури на българската комунистическа партия 1944-1989. Сиела, София, 2009, с. 141; Груев, Михаил. Интервю в Общество.нет, 20.01.2008. http://www.obshtestvo.net/content/view/161/3/ ; Баева, Искра, Тодор Живков, „Кама”, София, 2006, с. 14, 27, 31, 36, 62.
2.Живков, Тодор. Мемоари. изд. „Труд и право”, София, 2006, с. 608.
3.Пак там, с. 376.
4.В политбюро най-възрастни са Живков – 78-годишен, Добри Джуров – 73, Гриша Филипов – 70, Милко Балев – 69, Пенчо Кубадински – 73.
 5. Състав на Политбюро, избран на Пленум на ЦК на БКП от 4 март 1954, ЦДА, ф.1, оп. 5, а.е. 134, л. 1-12.
 6. Съставите и възрастта на членовете са взети от официалните издания с решения на 34-и (1981) и 35-и (1986) конгрес на БЗНС.
 7. Към Политбюро има специален екип от медицински сестри. Вж. Милушев, Георги. По коридорите на властта, ИК “INTRA book”, София, 1991, с. 77.
 8. Политически доклад на Михаил Горбачов на XXVII конгрес на КПСС, 6 март 1986.
 9.Използвани са официалните издания на КПСС Материальi ХХIII съезда КППС, с. 296; ХХIV…, с. 313, ХХV…, с.249; ХХVI…, с. 215;  XXVII.
 10. Живков, Т. Цит.съч., с. 485.
 11. Пак там, с. 479. За това свидетелстват и: Костадин Чакъров. Втория етаж, К & М, София, 1990, с. 124; Яхиел, Нико. Тодор Живков и личната власт. Спомени, документи, анализи. М-8-М, София, 1997, с. 270.
 12. Пленум на ЦК на КПСС от април 1989, Чакъров, Костадин, Цит. съч., с. 183.
 13. Горбачов, Михаил, Преустройството и новото мислене за нашата страна и за целия свят. Партиздат, София, 1988, с. 22.
 14.Трайков, Боян. Превратът 10 ноември 1989. Труд, София, 1999; Карасимеонов, Георги. Партийната система в България. ГорексПрес, София, 2006.
 15. Александър Лилов е член на Политбюро на БКП, в 1981 г. е изваден от състава му по предложение на Живков. През 1976 става член на Държавния съвет на НРБ. Тогава е на 42-годишна възраст. Атанасов произлиза от средите на Комсомола. На 47 години става заместник-председател на Министерски съвет, а от 1986 до 1990 е премиер на страната. Александров е първи заместник-председател на МС (1984-1986), член на Държавния съвет, на Политбюро на ЦК на БКП.
 16. Интервю с Георги Джагаров, в. Знаме, бр. 15, 26 юли 1990. „Неговите наследници са наистина негови, защото: първо, това не е преврат, и второ – тези хора бяха избрани от него”; Милушев, Георги. Цит. съч., с. 155; Чакъров, К. Цит.съч., с. 150.
 17. Карасимеонов, Г. Цит. съч.,с.  48-49.
 18. Чакъров, К. Цит.съч., с. 96-97, „Особено опасно бе новото поколение политици, бившите комсомолски кадри. Старата генерация ръководители имаха все пак свой облик, позиция, амбиции и биография. Новото поколение бе изпълнително, ловко и бе готово на компромис с всичко и можеше да направи всичко с изключение на едно – да мисли и работи честно.”
 19. По подробно за „чавдарци” вж. Трайков, Боян. Цит.съч., с. 79-87.
 20. Таслаковa, Румяна. Две десетилетия преход. България през погледа на германските дипломати. Изток-Запад, Deutsche welle, София, 2009, с. 37.
 21. Първото външнополитическо посещение в социалистическа страна след избирането си Горбачов прави именно в България, което показва сериозността, с която се гледа на двустранните отношения. По това време двамата имат добри взаимоотношения, които обаче бързо се влошават.
  22. Яхиел, Н. Цит.съч., с. 246, 338; Боев, Иван. На крачка зад държавния глава. Записки на преводача 1979-1990, София, 2002, с. 245 [Той (Живков) синтезираше отношението си към съветския лидер с думите: „Хлапак! Той ще ме учи…”]; Трайков, Б. Цит.съч., с. 34 [За Горбачов Живков е „старата гвардия”, а за Живков Горбачов е „младок”.]
 23. Боев, И. Цит.съч., с. 176.
 24. Живков, Т. Цит.съч., с. 583; Милушев, Г. Цит. съч., с. 10; Боев, И. Цит.съч., с. 83, 88; Яхиел, Н. Цит.съч., с. 305; Трайков, Б. Цит.съч., с. 34.
 25. Григор Стоичков на 80 години, сборник. Съст. проф. Станиш Бонев, Аси Принт, София, 2007, с. 332; Разговор на автора с Григор Стоичков в дома му в Бояна, 3 август 2009. Срещата между Стоичков и Живков се провежда в 10 часа сутринта на 9.11.1989.
 26. Живков, Т. Цит. съч., с. 586.
 27. Пак там, с. 578.
 28. Трайков, Б. Цит. съч., с. 42.
 29. Везенков, А. Цит. съч., с. 147. Секретарите са: Д. Стоянов (1928) , Г. Филипов (1919), Й. Йотов (1920), М. Балев (1920), В. Цанов (1922), Д. Станишев (1924), Е. Христов (1924).
 30. Искра Б.. Цит. съч., с.59; Милушев, Г. Цит.съч., с. 189-190.
 31. Живков, Т. Цит. съч., с. 341.
 32. Председателство на ВС на БКП, избрано на 3-4 февруари 1990. Председател: Лилов – 31.08.1934, Александър Стрезов – 13.03.1935, Румен Сербезов – 4.02.1939, Васил Стоянов – 12.11.1938, Иван Станев – 28.09.1932, Петър-Емил Митев – 21.04.1936, Стоянка Кръстенова – 11.05.1935, Надя Аспарухова – 1.04.1942, Петя Йорданова – 12.07.1948, Филип Боков – 3.06.1948, Георги Пирински – 10.09.1948, Ненко Темелков – 5.12.1948, Йордан Радичков – 24.10.1929, Чавдар Кюранов – 16.05.1921, Добри Джуров – 5.01.1916.
33. Виж Карасимеонов, Г. Цит.съч., с. 49. Според проф. Карасимеонов един от факторите за успеха на тази трансформация е дисциплината на членската маса на БКП.
34. Знакова фигура от това поколение е ген. Цвятко Анев (1911-2002), комендант на Софийския гарнизон, който през 1965 г. участва в заговора на Иван Тодоров-Горуня за свалянето на Тодор Живков и осъществяването на ресталинизация и маоизация на България; проф. Васил Иванов, който е съветник на Вълко Червенков и дълги години е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. К. Охридски”.
35. Вж. Карасимеонов, Г. Цит. съч., с. 28-31; Конституцията е приета на 16 май 1971 (обнародвана в ДВ, бр.39) 18.05.1971. Член 1, ал. 2. Ръководната сила в обществото и държавата е БКП; ал. 3. БКП ръководи изграждането на развитото социалистическо общество в НРБ в тясно сътрудничество с БЗНС.
36. Указ 169 от 1.08.1994 година на президента Желю Желев.
37. На въпрос към Петър Младенов „Как ще обясните, използвам класическия израз „революцията изяжда децата си”, че промяната много бързо изяде децата си, включително и вас?”, той отговаря: „Фактът си е факт”. Интервю за Боян Трайков, Цит.съч., с. 119.
38. Mitrovic, Ljubisa R. Tranzicija u periferni kapitalizam. Institut za politicke studije, Beograd 2009.
 
 


ПОСЛЕДНИ
СТАТИИ:
 

ОНБ ПРИТЕСНЕНИ ОТ ПРЕДЛАГАНИТЕ ПРОМЕНИ В ИЗБОРНОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

МЛАДЕЖТА В НАВЕЧЕРИЕТО НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ПРОМЕНИ – Калоян МЕТОДИЕВ

ВСИЧКО, КОЕТО СЕ СЛУЧВА В ДЪРЖАВАТА РЕФЛЕКТИРА ВЪРХУ
РОДИТЕЛИТЕ -КАЛОЯН МЕТОДИЕВ РОДИТЕЛ НА СЕДМИЦАТА В МАРТИ ОНЛАЙН

НАКРАТКО ЗА БСП ИЛИ 20 ГОДИНИ СЛЕД НЕЙНОТО ПРЕИМЕНУВАНЕ

НАРЪЧНИК НА МЛАДИЯ РОДИТЕЛ

АНТИКРИЗИСНИ МЕРКИ В ШВЕЦИЯ

С ПОВИШАВАНЕ НА ДАНЪЦИ НЕ МОЖЕ ДА СЕ УВЕЛИЧИ ПОТРЕБЛЕНИЕТО – Йордан
ТОДОРОВ

ЛОВ НА ГМО ВЕЩИЦИ ЗАПОЧВА У НАС?

ВСЕ ПО-СИЛЕН НАТИСК В ДАНИЯ ДА СЕ ПУБЛИКУВАТ ЗАПЛАТИТЕ НА
БАНКОВИТЕ
РЪКОВОДСТВА

ПРЕКАЛЕНО ДЕБЕЛ СЪМ, ЗА ДА ХОДЯ В ЗАТВОРА

РАДИО К2 ОСТАВА В ЕФИР

ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ: ВАК В СВОЯТА ТРАДИЦИЯ Е ИЗВОР НА
КОРУПЦИЯ

СОЦИАЛИЗЪМ ЗА БОГАТИТЕ

ИМЕТО НА МИСТЕРИОЗНИЯ РАЗУЗНАВАЧ ПЛАМЕН АТАНАСОВ
ПРОДЪЛЖАВА ДА ИЗПЛУВА НА НЕОЧАКВАНИ МЕСТА

КАЗУСЪТ РАДИО К2 СТАВА ВСЕ ПО-СКАНДАЛЕН

ТЕЗАТА ЗА ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ ПОСТЕПЕННО СЕ
ТОПИ

БОРИСОВ ПЕЧЕЛИ БИТКА, ГУБИ ВОЙНАТА!

ПРОФ. СТАНИСЛАВ СТАНИЛОВ: РЕКТОРИТЕ НА НЯКОИ ВУЗ-ОВЕ СА СЕ
ПРЕВЪРНАЛИ В КРУПНИ БИЗНЕСМЕНИ

ВЪЗРАСТТА
НА
ЛИДЕРА
-Калоян МЕТОДИЕВ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=3253

Posted by on юни 18 2010. Filed under Позиция. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.25494 лв
 CHF =  1.67882 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.1946 лв
100  RUB =  2.81593 лв
 USD =  1.64674 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.