БЪЛГАРСКАТА ДЕСНИЦА – МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И ПЕРСПЕКТИВИ ЗА БЪДЕЩЕТО

Мислех си как да озаглавя експозето, което ще направя, и се колебаех между две заглавия едното по академично – „Българската десница в перспективата на историята” и по-артистичното „Българската десница – илюзия и риалити”. Реших да тръгна с първото заглавие и да завърша с последното и ще обясня защо.

      
Накратко, като въведение: Последните избори, по мое мнение, завършиха един политически цикъл на трансформация на българската партийна политическа система. Тази система възникна след революцията 1989 г. и задълго се установи в координатната система – ляво БСП и компания, дясно – СДС и производните. Трансформацията започна с идването на царското движение на власт, което практически прекрати двуполюсната система. След това дойде националистическия пробив на АТАКА, която определям като ляво-екстремистка политическа организация. Цикълът на трансформация  завърши с изборната победа на ГЕРБ, която сложи край на тази система в две направления. Първо, политическата левица беше така ударена, че за първи път в двайсет годишната история на България след 1989г. няма мощен национален, манипулативен, политически център, какъвто беше БСП и свързаните с нея задкулисни, неформални властови структури. Може би това е единственото добро от случилото се.Същевременно левицата е като цяло компрометирана. „Модерната лява” не се случи, преходът към европейска социалдемокрация – също, а опитите за създаване на нова левица засега изглеждат безперспективни.
       
Много по важно следствие от последните избори е катастрофата и бързия, безвъзвратен упадък на старата политическа десница на прехода. Цели формации от рода на Демократическа партия, БЗНС, ВМРО, Гергьовден, Новото време и пр. са на път да изчезнат. СДС и ДСБ с ниския резултат и с цялото си поведение  вече не могат да претендират, че представляват идеологическата десница в България и че предлагат някаква ясна дясна кауза, дясна алтернатива въобще. Като дясна алтернатива ни беше предложено управлението на формацията ГЕРБ, която може да бъде всичко друго, но не и дясно-центристка в съвременния смисъл на това понятие. Това  е доста неясна идеологически и твърде аморфна като състав партия, чиито по-определени характеристики са властовия популизъм и авторитарния принцип на организация. Същественото е, че фактическата ликвидация на дясното на прехода отвори въпроса за дясна политика и дясната алтернатива в България. Ситуация подобна на тази в Полша в края на 90-те години, особено след 2001 г., когато политическите представителства на „Солидарност” катастрофално загубиха парламентарните избори и нямаха нито един депутат. Тогава започна публичен дебат, провокиран от кръга „Разум и критика” и „Гражданската платформа”, в който се акцентира върху две теми – оценка на наследството, какво се е случило и опит за транслация, намиране на полския израз на дясното, излизането от имитациите на западните, консервативни и либерални идеи. В хода на този дебат се оформи новата десница свързана с политическите формации „Гражданска платформа” и „Законност и ред”, които спечелиха още следващите парламентарни избори. Мисля, че е дошъл и в България момента за обсъждане на възможностите за формиране на модерна, европейска, дясно-центристка формация с ясно дефинирана и атрактивна кауза. В момента националната кауза може да бъде само една – модернизацията на България в духа на Европейските стандарти и имам основание да твърдя, че тя може да се реализира само с модерни десни политики. Само модерна дясна формация може да придобие интелектуален капацитет и мотивацията на общественото благо за осъществяване на необходимите, системни, либерални реформи.
        
В това експозе ще се спра повече на наследството и по-малко върху перспективите на българското дясно. Съществува голяма неясното какво се случи с българското дясно, доколко го имаше, от къде произходи, какво стана с него и т.н. Да започнем с това, че българското дясно е ново явление.  През 1989-1990 година, когато стартираха демократичните процеси нямаше наследена традиция, що годе по-солидна обществена група носител на дясно политическо мислене. Политическата десница беше унищожена интелектуално и физически в епохата на комунизма. Всичко това, което го имало в началото на 20 век, през 20-те и 30-те години като народни и либерални партии, като политики, практики и идеологии, включително десния популизъм, си бе отишло с ликвидирането на българската буржоазия и интелигенция след 9 септември 1944 г. Това е съществена разлика между България и Полша, Унгария, Чехия и др. страни в Източна Европа.
      
Какво представляваше СДС? СДС беше коалиция-движение с общо-демократична платформа включваща основни демократични и хуманни принципи. В първоначалния състав на съюза преобладаваха два вида структури –  ляво-центристки формации от довоенен тип като БСДП и БЗНС или нови като Зелената партия и профсъюза „Подкрепа” и граждански, дисидентски сдружения каквито бяха Клубовете за гласност и демокрация, „Екогласност”, Независимото дружество, Движението за гражданска инициатива, Комитета за религиозни права, в които преобладаваха ляво ориентирани интелектуалци докато тези с дясно политическо мислене и позиция бяха малцинство. Формацията създадена за да проведе либерални, десни реформи, в границите на налаганата от победилият Запад дясна политика и философия на обществената трансформация, нямаше капацитет нито персонален, нито структурен да осъществи такава политика. Не случайно до Кръглата маса СДС няма ясно избистрена идея какво трябва да се предприеми, дори в аспекта на политическата революция.
       
Първоначално в средите на интелигентската гражданска опозиция преди 10 ноември 1989г. битуваше идеята за опозиционно политическо движение от типа на унгарския и чешкия форум, което да бъде по отворено и привлекателно за професионалните и интелектуални групи. Формулата СДС като коалиция на партии и граждански движения се оказа в историческа перспектива причината за недостига на политически и реформаторски капацитет, за бъдещите неволи и недъзи на тази организация, за проблемите в развитието на българското дясно. На 7 декември 1989г., СДС беше създадена като коалиция от фактически несъществуващи партии и политически неопределени граждански сдружения, или по-точно от доста политически аморфни опозиционни групи. Това беше случаен сбор на хора и структури, повечето от които нямаха зад гърба си сериозна обществена биография или тя е била прекъсната за дълъг период от време, нито бяха плод на обществена селекция в някакъв период на обществена дейност, за да демонстрират своите качества и да получат обществено признание както това става в други източноевропейски страни. По същественото е, че при такъв случаен подбор, който стана традиция в българския политически живот с идеята за „новите лица”, в политиката се налагат особена порода хора. Механизмите и процесите на партизански подбор, водят до подбор на „свои” хора, на принципа на личната лоялност, принадлежност към дадена група, към даден водач, а не въз основа на  обществен и професионален авторитет, опит или позиция на даден човек.
        
Тази формула предопредели посоките на развитие на все още бъдещата българска десница. Тя даде предимство на хора от партийно  кариеристичен тип, които търсиха в политическата си принадлежност към СДС възможност за власт и същевременно постепенно отстрани и отчужди друга група от личности, носители на персонален и интелектуален капацитет за реализация на държавна политика, която трябваше са се проведе за да се трансформира българското общество. В един от множеството разгорещени спорове в координационния съвет по време на кръглата маса Петър Дертлиев заяви: „Митко Луджев иска да смени нас политиците с неговите експерти”. Понеже помолих партийните водачи да не се изказват по въпросите на икономиката. Попитах „Кой бай Петре е политик и кой експерт”. Той отговаря: „Политикът взима решение, експерта подготвя решение” Добре, но как ще разберете това решение – питам аз.  Този елементарен пример е показателен за насоката на по нататъшното разделение в СДС.
        
Каква беше всъщност философията на консервативно-либералните реформи, на прехода, свързан с така наречените нежни, мирни, договорени революции. Говорят се всякакви работи – спрозаумения, диктовки, дворцови преврати, ченгеджийски планове и т.н , но философията на прехода във всичките и измерения – политически, икономически и нравствени – беше част от установилата се в края на 80-те години система от консервативни и неолиберални разбирания за държавно управление и политики в САЩ, Англия и други основните страни на западния свят известни като „рейганизам”, „тачеризъм”, различни версии либералната демокрация и свободния пазар. Всъщност трябваше да се реализират три основни направления на тази философия идващи по директни политически канали в съпровод с финансов, икономически, политически надзор и натиск. Първо, свободата във всичките и измерения: – свободен пазар, съгласно Вашингтонския консенсус, установен в края на 80-те години; правата на човека и тяхната реализация; „малката” правова държава.
      
Второто направление – мир, помирение, компромис, солидарност, все ценности и принципи на консервативните, на народните партии. От там и характерните за прехода във всички източноевропейски държави процеси – преход не чрез насилие, а чрез договаряне, кръгли маси, коалиционни правителства, промени по парламентарен път,  политическа и икономическа революция като „рефолюция”, по сполучливия израз на унгарския либерал Янош Киш, т.е чрез реформи, чрез търсене на общо съгласие. Тогава западните лидери обясняваха, че толкова голяма и трудна задача не е възможно да се реши от една партия и трябва да се намери път за общи действия. Това е в основата на коалиционните кабинети, на политическите и социалните споразумения между партии, синдикати, обществени организации в цяла Източна Европа. Дори радикалните икономически реформи, включително „шоковата терапия”, която според комунистите е нещо изключително жестоко, не е плод на държавно насилие,  а икономически процес, принуда, но основана на обществено съгласие, на философията на договаряне и компромис. „Шоковата терапия” според  матриците на МВФ и Световната банка беше обвързана със социалната защита и  солидарност. Друг е въпроса, че успеха и последователността на тези реформи зависят от националните им изпълнения. Третата посока беше трансформация и модернизация в хода на така наречената условна интеграция в Европа, НАТО, световните структури и т.н.С нея трябваше да се решат мирно много важни въпроси – национални, малцинствени, за държавни проблеми,  еманципация от Русия, но не чрез конфронтация с Русия, а чрез създаване на друг тип отношения.
       
Защо се спирам и маркирам тази философия?  Защото от тук идва и проблема за разделението, на възникването на мощно партийно партизанското крило и неговия сблъсък с малката група на дясно реформистки настроени кръгова в СДС. Въпроса за прехода се превърна в интелектуален, хуманен и нравствен въпрос. Реформите са интелектуално упражнение, а не площадна демагогия. По късно в доклад на Световната банка от средата на 90-те години ще се констатира, че  разликите в темповете и резултатите на преходите в различните страни на Източна Европа зависят от много фактори – култура, история, наследство, но се определят преди всичко от капацитета, енергията и ангажимента на националните лидери към реформените процесите. Това е от изключително важно значение. Дясното е много повече от лявото културен въпрос. То е възникнало на много по- висока културна основа , свързано с религия, традиции, по-високо ниво на образование и на материална обезпеченост. Реализирането на либералните реформи трябваше да създаде подобен тип среда в България.
         
В СДС вървеше неформално, негласно противостоене, което през пролетта на 1991г. доведе до борба и разцепление между умерените демократи-центристи, либералните реформатори свързани с правителството „Попов” и популистката десница, която взе на въоръжение антикомунизма.  Антикомунизмът в този момент се установи в СДС и в сходни формации като едва ли не единствения белег за дясно. Антикомунизмът действително е неотменна черта на всяка десница, но по никакъв начин не може да бъде неин единствен белег или идеология.  Това стана отличителна черта на втората вълна активисти на СДС, между които повечето бъдещи водачи на Г- 39 ( гладуващите), „кинжалите”, и СДС- движение, доминирано от „Подкрепа”. Тази категория превърна антикомунизма в догма, норма за правоверност, за принадлежност към СДС. СДС популисти-антикомунисти, да ги наречем, десни популисти (Адам Михник ги наричаше „пещерни антикомунисти) успя да ликвидира първата коалиция СДС през лятото на 1991г. Не че СДС-център или либерали нямаха своите прегрешения и партизански амбиции. Впоследствие антикомунистическият популизъм успя да изтласка и групировката на десните реформатори, политици и експерти. По странно стечение на обстоятелствата в България, последната успя за кратък период от лятото на 1990г. до лятото на 1991 година, главно по времето на коалиционното правителство на Димитър Попов,  да  се еманципира, да се превърне в нещо като автономен правителствен екип и да извърши първия и за съжаление последен цялостен и системен цикъл от либерални икономически и административни реформи в България. По време на правителството на Ф. Димитров мнозинството от реформаторската група бе отстранено, „отлюспено”, за да се опита да направи нови либерални формации.
      
Не е вярно натрапваното твърдение, че в СДС не имало никаква идея какво да се предприеме. Благодарение на либералната експертна група през януари 1990г. бе публикувана първата програма за преход към пазарна икономика, преди комунистите и правителството на Луканов да лансират своите неясни компилации като „антикризисната програма”, Меморандума за външна помощ или проекта за преход към пазарна икономика. Програмата на СДС за Велико народно събрание и тази  коалиционното правителство са сходни с реформаторските програми в Полша, Чехословакия и Унгария. Но този цикъл на десни конструктивни реформи нямаше да се случи, ако не бе влиянието на Запада. Партийните лидери в СДС бяха против коалиционно правителство с рефрена: „Не можем да правим коалиция с комунистите! Нека те да се провалят. Това са тежки реформи, който ги направи ще загуби.” В разговори в западните посолства те бяха посъветвани да приемат коалиционно правителство като условие за споразумение с Международния валутен фонд, без което не може да има финансова помощ и страната ще изпадне в бедствено положение. А тогава се знаеше, че който се „качи във влака на фонда, той ще спечели”.Като резултат се подписа политическия договор и социалния договор за съставянето на правителството, което според за някои бе „камикадзе”, а за други – на „националното спасение”.   Всъщност диктатът на запада, на Щатите, на Европейската общност, на фонда, на Световната банка, вкарваха СДС (и не само СДС) в канона на дясната политика.
      
Победата на СДС на изборите през октомври 1991 г., отстрани комунистическата партия от власт след и с помощта на „тежките” реформи. Същевременно тя бе триумф на антикомунистическият популизъм в СДС-движение. Парламентарната група бе подбрана според лоялността към КТ „Подкрепа” и ръководството на новата СДС коалиция, в която доминираха Демократическата партия, Консервативно екологичната партия ( един политически парадокс) и АСП – посткомунистическа структура, с привидно радикална либерална програма и огромни апетити за власт и пари. Традициите на партизански и случаен подбор продължават по време на правителството на Филип Димитров, когато принципите на консервативна политика се заменят с тотална конфронтация в политиката и икономиката, с църквата, медиите, синдикатите,  стопанските ръководители и частните предприемачи,  с „ликвидацията” в селското стопанство и реституция, отваряща пътища на спекуланти, показно русофобство и външнополитически волантаризъм. Това правителство спря цикъла на либералните реформи в публичния сектор и икономиката на ключовото структурно ниво. Приватизацията бе блокирана, въпреки приемането на специален закон през март 1992г.
     
Същевременно бе спряно разследването на „трансформирането” на държавни капитали в частни чрез дирижирано създавани публични и частни структури като банки, търговски, транспортни и туристически дружества, задгранични фирми и фондове под контрола на висши комунистически кръгове и Държавна сигурност. Това спомага за развитието на много тежки за страната и за десницата явления. Продължи декапитализацията на държавната собственост и трансфера и в частни ръце, главно хора свързани с червената номенклатура.Формира се предприемаческа прослойка от хора с особени професионални характеристики, хора зависими и свързани, главно бивши апаратчици, директори, „ченгетата”, водещи спортисти, които бяха на щат в армията и в МВР и т.н. Те не можеха да произвеждат реална предприемчивост, те произвеждаха корупция, зависимост, купуване на политически и административни лица, овладяване и подменяне на политическите елити с „нови”, подходящи лица. На олигархията, на олигархическите създадени кръгове, бяха необходими подставени лица, а не хора с биография, с политически позиции и самостоятелен характер , които можеха да бъдат независима и силна политическа власт.
      
Вместо „малката”, компетентна и правова държава на консервативното мислене се получи слаба, некомпетентна и корумпирана държава изцяло зависима от едни или други клиентелистки интереси. Вместо многобройно средно предприемачество от граждани с ясна собственост и професионална характеристика, което да бъде основата на едно нормално политическо дясно, както стана в Чехия, Полша, Унгария, Словения, се създадоха мрежи от зависими лица, подчинени на олигополни структури, някои с криминален характер. Особено са задълбочиха тези процеси по времето на правителството „Беров” ( за което носят вина и бившите десни реформатори и десните екстремисти в СДС) и  при реставрационния тип управление на Виденов, който завърши с икономическа и политическа катастрофа.
    
Вторият цикъл на формиране на десницата на прехода е свързан със създаването на СДС партия през1996-1997г. СДС партия демонстрира, по-скоро формално, идеологическо  завръщане към десния консерватизъм като програма, заявления, членство в ЕНП и т.н. Формално, защото проблемът се оказа персоналният състав на националния десен политически елит. В своето мнозинство това не бяха хора с дясно реформаторско мислене, които да се водят от една от основните максими на консервативното дясно, че пътя към личното благосъстояние преминава през общественото благо. Преобладаваха партийни и държавни функционери, които историкът Манфред Конрад причислява към породата на термидорианците –   „преродили се в буржоа революционери”, хора за които властта и парите станаха всичко. Те загубиха кредита на доверие и създадоха уродлив, антиобществен образ на десницата по време на уравнението на ОДС.
   
Управлението на СДС / ОДС не реализира дясна политика, като изключим макроикономическите „матрици” на Международния валутен фонд и валутния борд.  Не желая да характеризирам позициите на земеделския съюз и ВМРО (един политически парадокс – Вътрешна македонска революционна организация в наше време), но доколкото ги е имало те нямаха влияние. Политиката на ОДС беше антиконсервативна, антилиберална и доведе до възстановяване на голямата държава, плюс срастване на управляващата партия с държавата. Администрацията нарасна два пъти в сравнение с 1991 г., (след „голямата метла”, която проведохме тогава за да отделим административните от икономическите функции и да създадем по-либерален административен режим за гражданите и фирмите). Създадоха се 30 окръга на мястото на 9 областни администрации,  в които Иван Костов и компания назначиха свои партизани за да контролират властта. Стабилизираха се държавните монополи с бордове на партийна основа. Високи данъци, централизирана фискална и бюджетна политика, централизирано преразпределение на средствата в страната, произволно разпореждане с излишъците и пр.
    
Иван Костов винаги е бил адепт на държавно регулирания капитализъм. Той смята, че само чрез централизирана власт може да се разпределят и преразпределят паричните патоци и така да се реализира политическо влияние. През 1991г., когато провеждахме фискалните либерални реформи, той бе министър на финансите и често ми казваше ( аз ръководех икономическия екип), че с либералните реформи ние „режем клона на който седим”. Обяснявам , че това е философията,  трябва да намаляваме държавата, да разделяме административната от икономическата функция да либерализираме, да махаме бюрокрацията и разрешителните режими. Но той дъпжеше на своето, по този начин губим власт. И затова например, ако разрешителните режими през 1991г.  бяха сведени до 25 вида стоки и услуги, по времето на Костов бяха докарани до около петстотин, а в момента са към 750. Контролът върху цените беше сведен през юни 1991г. до 11 процента от стоките и услугите, при Виденов скочиха на 48 на сто и  при Костов отидоха на 34-35 процента.
      
Приватизацията се превърна в най-голямата трагедия и позор на българската десница, с начина по който беше проведена в България. Иван Костов бе добре запознат с препоръките МВФ и Световната банка за насоките на икономическата трансформация от началото на прехода. Според  специалния доклад за приватизацията на вицепрезидента на МВФ Стенли Фишер от 1990 г., тя не трябва да бъде просто прехвърляне на собствеността от държавни в частни ръце, а основен инструмент за технологично и пазарно преструктуриране на икономиката, за позитивна социална трансформация в полза на професионално подготвени категории, годни да подпомогнат растежа,  за цялостна модернизация на обществото. Философията на Иван Костов обаче беше да се проведе приватизацията така, че да се създаде „синя” буржоазия. Той бе  основната фигура от групата в СДС, която заедно с парламентарната група на БСП, спря приватизацията през 1991 – 1992 г. – с неформалното обяснение, че не можем да дадем собствеността на „нашите” хора, те нямат пари и пр. Идеята бе – даваме собственост на хора, които после ще бъдат верни и ще станат гръбнака на „синята” буржоазия ( при версията на БСП – „червената” ).
     
В непрозрачната, неясна, задкулисна, партийно-административно дирижирана приватизация в България  през 1997-2001 г. участват най-вече РМД-та и около 220 офшорни фирми. На Иван Костов, Христо Бисеров, Йордан Цонев и останалите ръководни фигури в този процес е много добре известно какви са парите на офшорните фирми и кой контролира РМД-та. На практика приватизацията се превърна в легализация на „червените” пари намиращи се в различни дружества, фондове и банки вън и във страната, легализация или „изпиране” на придобитите по правило по криминален начин средства на „мутренските” и „силови” групировки от типа на ВИС и  СИК, които междувременно станаха спонсори на СДС. Всичко се правеше по много изгодни за тях и техните комисионери във властта схеми, но не и за държавата, скромните предприемачи, работници и повечето менажери. Произхождащото от ВИС дружество на Людмил Стойков придоби Дюни за около 2 милиона долара, при оценка над 30 млн. долара. Въпреки това „синята” буржоазия не се случи. Приватизацията не създаде модерна социална структура с преобладаващи средни слоеве, както стана в Чехия след масовата, „малката” и „голяма” приватизация. Тя произведе огромно социално неравенство, нова икономическа олигархия, която държи в постоянна зависимост икономическия живот и създаде господстващия тип „бизнесмени-тарикати” на средно и ниско ниво. Приватизация, която в края на краищата завърши процеса на прехвърлянето и узаконяването на по голямата част от капиталите в ръцете на посткомунистически „червени” групировки, с които се сродиха ново-забогателите „десни” властимеещи, и доминирането под различни форми на тези групи в политиката и медиите.
     
Този ход на смяната на собствеността в България обяснява до голяма степен необяснимото спиране, при претендиращо за дясно управление, на процеса на декомунизация – „странното” отлагане на решението за въпроса за досиетата, отказа да се разследват със законни средства изнесените от България капитали, като и на придобитите по незаконен начин парични и други активи. МВР бе отслабено в хода на целенасочена ре-централизация и бе парализирано ката структура за борба със „силовите” групировки, организираната престъпност, корупцията и злоупотребата с власт, за предотвратяване на незаконни икономически сделки и придобиване на собственост. В много случаи неговите ръководители съдействат в процеса на незаконна декапитализация на държавната собственост и за прикриване на различни афери със съмнителен характер, което отлично се вижда от данните в доклада за корупцията във висшите етажи на властта, изготвен за премиера Костов. В тази посока са и последствията от неосъществената реформа в съдебната власт и публичния сектор въобще.
     През 2001 г. СДС претърпя много тежко поражение, защото загуби доверие, че може да реализира действително дясна, социално-солидарна и морална политика на модернизация. В партията ясно се очертават СДС-елит от забогатели властови хора и СДС-„пролетарии”. Мнозина от властовите ръководни функционери сами напуснаха, често пъти като несправедливо обидени, и създадоха свои формации. СДС остана като цяло по-скоро „полупролетарска” партия с „полупролетарски” апарат, която естествено загуби и изпадна в безкрайно търсене на своята идейна идентичност. Но въпреки констатациите на Надежда Михайлова и Петър Стоянов, че е необходима нова кауза, не се случи промяна, което най-добре се виждаше по хората, останали като водещи фигури в актива на десницата. Тази тенденция завърши с разделението на СДС и ДСБ. Но ДСБ се провали като идеологически проект и заедно със СДС продължиха да губят подкрепа. Демагогията не можеше да скрие или да измие това което се беше случило, тоталната загуба на морален, нравствен кредит към елита на политическата десница на прехода.
       
Илюзия или риалити?  Илюзия се оказа вярата на група дисиденти и реформатори, които стартираха процесите на смяна на системата през 1989-1991г., че  ще се роди модерна дясно-центристка формация и ще се прави модерна, дясна политика. Това не стана и основният въпрос днес, двайсет години след началото на прехода, е незавършените и нереализираните, необходими реформи в публичния сектор, за по-добро качество на администрацията, самоуправлението, образованието и социалните дейности, за по-голяма свобода, конкурентно-способност и перспективна ориентация на стопанската дейност. Реалити доколкото най-основната характеристика на българската десница е демагогска имитация, зад която се криеха мотивации и действия различни от консервативно-либералните идеи и норми за обществена служба. Големите очаквания към десницата се оказаха илюзии, които донесоха големи разочарования за нейните привърженици и в обществото.
Аз съм скептик що се отнася до перспективите за модерна дясно-центристка формация в България. Според проф. Франсоа Фрезон-Руж от екипа на управляващата във Франция дясно-центристка формация на президента Саркози, който бе в София в през миналата година, през следващите три-четири години не може да се очаква поява на подобна формация, доколкото отсъства подходяща обществена среда. Като споделям това мнение,  ще допълня, че появата на нова, модерна десница зависи главно от два  фактора. Твърде важен е протичащият процес на обновяване на предприемачеството, на нарастване влиянието на  един по-културен слой предприемачи, свързан с западния бизнес, с икономиките на Европейския съюз. Те ще се еманципират и политически, ще влязат в конфликт с доминиращите сега бизнес-структури от „чорбаджийски” и „силов” тип,  със мрежите зависими фирмаджии от „сенчестия” бизнес, които са в основата и определят поведението на днешния политически хегемон ГЕРБ. От голямо значение е и културния процес, който се развива в нашето общество. За съжаление политическата ситуацията в България се отежни много поради процеса на опростачване, на културна деградация на многобройни обществени групи, включително сред по-младите поколения. Същевременно се оформят среди, особено в по-големите градове, с по-добро образование получено у нас и в чужбина, с нова по-модерна култура, с представа за обществена солидарност и отговорност. Те, както и подобен тип групи от „романтичната” генерация между 40 и 60 години, гласуваха вот на недоверие, което не е вот на доверие или не гласуват. От тези среди, които са свързани с различни граждански и неправителствени организации, може да се очакват инициативи за създаване на нова дясна алтернатива, по-скоро чрез нова политическа формация, и да се появи  политическо представителство, която да се еманципира, да бъде независимо от олигархичните интереси, да има капацитета да реализира модерна политика и да служи на обществения интерес. 

Текстът е лекция на проф.Димитър Луджев, изнесена  на  теоретична конференция,  проведена на 19 септември в Плевен на тема: „ БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА – МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И ПЕРСПЕКТИВИ ЗА БЪДЕЩЕТО. ПРЕХОДЪТ И ПЪРВИТЕ 10 ГОДИНИ В ЕС

 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ:

АЛИ ХАМЗИН ЧЛЕН НА МЕДЖИДЛИСА НА КРИМСКО-ТАТАРСКИЯ НАРОД

ЛОГИЧНИ И ХАОТИЧНИ ТЕЗИСИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ЛЕВИЦА И БСП `2009 -доц. Васил ПЕНЕВ

ПРОФ. ГРИГОР ВЕЛЕВ: ЛИБЕРАЛ-ГЛОБАЛИЗМЪТ Е ВРЕМЕННО ТЕЧЕНИЕ, КОЕТО ЩЕ МИНЕ И ЩЕ ЗАМИНЕ

ТЕОРЕТИЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА ОРГАНИЗИРА ПАРТИЯ ОНБ

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА ПРАВОТО, ЗА ДА ПРЕБЪДЕ СВЕТЪТ

ОЦЕНКА НА ПРЕХОДА В БЪЛГАРИЯ -Муравей РАДЕВ

ПРОФ ЦАЧЕВСКИ: КУЛМИНАЦИЯТА НА ИКОНОМИЧЕСКАТА КРИЗА В БЪЛГАРИЯ ЩЕ БЪДЕ В КРАЯ НА 2009 Г

ЛОША ПОЛИТИЧЕСКА КАРМА ТЕГНЕ НАД КАНДИДАТ КМЕТОВЕТЕ ФИНАНСИСТИ  

РАБОТНОТО ВРЕМЕ НЕ Е РАБОТА Калоян МЕТОДИЕВ

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=2643

Posted by on окт. 28 2009. Filed under Анализ. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.25923 лв
 CHF =  1.68417 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.19744 лв
100  RUB =  2.82497 лв
 USD =  1.65077 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.