БЪЛГАРИЯ И СЪРБИЯ: ЗА ВЪЗМОЖНО СЪГЛАСУВАНЕ НА ГЕОПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЦЕЛИ

dusan-prorokovicД-р Душан Пророкович (1976) е завършил Факултета по организационни науки на Университета в Белград, а магистратура във Висшето училище за международни отношения и публично управление в Прага. Докторско звание получава в Катедрата по международни отношения и дипломация на Факултета за политически науки и международни отношения в Университета в Банска Бистрица, Словакия. Избиран е три пъти за депутат в Народната скупщина на Сърбия, бил е държавен секретар в сръбското министерство за Косово и Метохия, депутат в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и Парламентарната асамблея на НАТО.

Статията е публикувана в българското списание Геополитика. Общество.нет смята, че идеите в нея не бива да се отхвърлят или приемат с лека ръка. Те трябва  да се дискутират и внимателно да се анализират.

Абстракт:Разногласията в двустранните отношения между  България и Сърбия се появяват през втората половина на XIX век най-често заради Македонския въпрос. Сегашното геополитическо позициониране на двете страни се изразява в отношението на техните политики към ЕС и НАТО. Атлантизмът показва дългосрочна амбиция да изолира балканските православни народи от руското влияние. С това се стеснява пространството на балканските държави за самостоятелни политически действия. Крайният резултат може да бъде превръщането на България и Сърбия в класически геополитически обекти. В период на изразени неоосманистки стремежи за търсене на стратегическа дълбочина на Балканския полуостров, те са опасни за двете страни. Българите и сърбите трябва да направят преоценка на собствената си позиция в исторически контекст. Преди всичко по отношение на целите на атлантизма.

Ключови думи: геополитика, Балкани, Македонски въпрос, атлантизъм, неоосманизъм, НАТО, ЕС, Русия, балканска геополитическа хоризонтала.

     Съвременната история на взаимоотношенията и Македонският въпрос

     Още при заселването на славянското и българското население на Балканите започват и първите взаимни контакти. Импулсите за създаване на средновековна държава са по-развити в българския корпус и тя се създава по-рано. Наред с Византия, България става най-значимата балканска държава. По времето, когато възниква ранната сръбска държава, България е в своя зенит. Оттук и силните български политически и културни влияния в Сърбия през IX-X век. По-късно, паралелно с намаляването на българското влияние, расте влиянието на Сърбия на Неманичите. Макар между Сърбия и България да се стига често до сблъсъци, взаимоотношенията през XII-XIV век имат и свой възход. През този период се засилва сръбското влияние в България.

     Падането под османска окупация ще остави големи последици в развитието на двата народа и двете страни. Загубва се политическата самостоятелност и се увеличава икономическата зависимост. С премахването на Търновската патриаршия се разрушава и църковната автономия в България. Мнозинството от българските свещеници и образовани хора имигрира към останалите християнски страни.[1]В това отношение положението ще се влошава от последователните опити на Римокатолическата църква да разшири влиянието си сред българите. В средата на XVII век се създават римокатолически архиепископии със седалища в София и Силистра[2]. Българските интелектуалци и свещеничеството ще засилят трудната си битка за възстановяване  самостоятелността на църквата една през първата половина на XIX век. Това те ще постигнат окончателно в 1870 година[3].

     Втората половина на XIX век донася пълно възстановяване на сръбската и българската държавност, но и първите проблеми в двустранните отношения. До най-голямата криза се стига в 1878 година, когато със Санстефанския мир се създава „Велика България“, която не трае дълго. На Берлинския конгрес биват установени Княжество България и Източна Румелия  под отоманско управление. Изплашена, че България може да представлява стабилен руски съюзник на Балканите, тайната дипломация на Австроунгария установява близки връзки със сръбския двор[4]. Княз Алексъндър Батенберг ще реализира стремежа си към обединение de facto в 1885 година с провъзгласяване на съединението на Княжество България и Източна Румелия[5]. Подтикнат от Виена, сръбският крал Милан Обренович без каквато и да било пряка необходимост и ясни военни цели, обявява война на България в 1885 година, която губи с поражението при Сливница[6]. Въпреки това, до Първата балканска война сръбско-българските отношения се подобряват, особено след преврата в Сърбия в 1903 година. Голяма роля във всичко играе Русия. С руска помощ се подписва през март 1912 г. сръбско-българско споразумение. То представлява оста на Балканския съюз, около която се сключват съюзнически договори – гръцко-български през май, черногорско-български през юли и сръбско-черногорски през септември. Първа Черна гора обявява война на Турция на 8 октомври, а след това заедно и Сърбия, и България на 17 октомври и накрая Гърция на 19 октомври 1912 година.

     В хода на преговорите в Сърбия се стига до „разногласия между отстъпчивите и неотстъпчивите възгледи за сръбско-българското споразумение. Председателят на правителството Милованович смята, че споразумението с България е conditio sine qua non за съществуването на Сърбия и е готов за отстъпки пред българите, за да се сключи. Водачът на Радикалната партия Никола Пашич, който не е член на правителството, се противопоставя остро и отказва да отстъпи на българите левия бряг на Вардар. Ако не се получи със София, той предлага правителството да опита да се споразумее с албанското движение. В основата на това разминаване лежат два  възгледа по отношение на сръбско-българския съюз: като средство за защита от Австроунгария или като оръдие за проникване в Македония“[7]. След победата на Балканския съюз над Турция сръбско-българските отношения навлизат в критична фаза. Днес можем да се питаме дали всичко е могло да бъде другояче, ако Сърбия бе получила излаз на море. Първата военна цел на Сърбия е била свързана със съединяването с адриатическото пристанище Медова през северна Албания. Когато става известно, че от това няма да излезе нищо, сръбските преговарящи настояват да се гарантира на Белград свързването чрез железопътна линия с пристанището Драч през територията на Албания[8]. Едва след като пропада и това, Сърбия се концентрира напълно върху втората военна цел: Вардарска Македония.

     Отношението към Македонския въпрос насочва българската външна политика през следващия половин век. В един момент Британия гарантира на България присъединяването на цяла Македония, само ако влезе в Антантата[9]. Но, като се отдръпва от Русия, цар Фердинанд I се свързва дългосрочно с Германия. Това утвърждава противосръбската позиция на България в двете световни войни. Все пак, голяма част от политическия елит и населението не подкрепя в това Фердинанд. Изборите, състояли се между Втората балканска война и Първата световна война, донасят големи успехи за „широките“ и „тесните“ социалисти и за Българския земеделски народен съюз. Александър Стамболийски остро се противопоставя на нов сблъсък със съседните страни, а политиката на цар Фердинанд нарича „авантюристична“[10].

     След Втората световна война Тодор Живков подобрява отношенията със съседните Румъния и Югославия. „За да укрепи приятелството между двете страни, Югославия се отказва от военните репарации, които България е задължена да плати и не търси връщане на плененото имущество от българската войска“[11]. През този период Йосип Броз Тито планира създаване на „Велика Югославия“, в която да влязат още България и Албания. Захлаждането на отношенията със СССР през 1948 година означава за Югославия автоматично и захлаждане на отношенията с България. Неудобство създава „милитаризацията“ на България. През 60-те години България има еднакъв брой войници с Румъния при три пъти по-малко население[12]. Сърдечни отношения биват установени след 80-те години. По времето на Желю Желев Югославия и България подписват  няколко важни двустранни споразумения и създават благоприятна правно-политическа рамка за качествено развитие на отношенията[13]. За съжаление, войните в бивша Югославия в началото на 90-те отлагат пълното прилагане на договореното.

     Македонският въпрос ще обременява сръбско-българските отношения и през периода на комунизма. Поради две причини, България бе първата държава, признала обявената независимост на Македония[14]. Първо, това гарантираше, че Македония ще бъде политически по-отдалечена от Сърбия. Второ, за голям брой българи това бе „тактически ход“. За тях македонската идентичност е регионализъм, част от по-широкия български етнически корпус и естественият процес е бил Македония да се „върне“ към България[15]. Затова България признава новосъздадената македонска държава, но отказва да признае македонците като нация[16]. Тук са скрити семената на новите проблеми. По време на коунистическия период македонците имаха собствен народотворчески процес. Дори политически партии като ВМРО-ДПМНЕ, които се обявяваха за тясно сътрудничество с България, не бяха настроени да разсъждават извън рамката, утвърдена в комунистическите времена. За политиците и обществеността в Скопие македонците са нация и с независимостта се продължава процесът на завършване на народотворчеството. Самостоятелна Република Македония „продължи нататък“, тя не желаеше да се „връща“ под българска политическа и културна закрила.

     Това става причина възловият проблем на България – Македонския въпрос- да не бъде свързван с позицията на Белград, а с позицията на Скопие. Македонските власти дори ще повдигнат и въпроса за положението на македонското национално малцинство в България, а в търсенето на исторически корени ще отидат далеч в античните времена. В туристическите брошури Македония е представена като „люлка на цивилизацията“, международното летище е наречено „Александър Велики“, в центъра на Скопие са издигнати монументален паметник на Александър Велики и триумфална арка, а сградите на публични учреждения се строят в „македонски античен“ стил[17]. Това предизвиква доста полемики вътре в Македония, а консенсус по това кое представлява „стълбове на националното идентифициране“ все още не съществува. Македонският народотворчески процес все още не е завършил, а в условията на глобализация, когато националните идентичности отслабват, това предизвиква и по-слаба връзка на отделните лица с колективната идентичност[18]. Прочее,  контекстът на българо-македонските отношения потвърждава изложената теза.

     Без съмнение, геополитически Македония има голямо значение и за Сърбия, и за България. Анализирайки Балканския полуостров, Йован Цвиич прави извод, че съществуват две географски области от особено значение. Първата е Централна област, а втората – Териториално ядро като възлова точка на Централната област.  Централната област е разположена в четириъгълника София-Ниш-Прищина-Скопие. Тя не е геометричен център на Балканите, но е „истинското му сърце в комуникационен, военно-стратегически, политически и културно-цивилизационен смисъл“[19]. Териториалното ядро представлява пространство, което обхваща по-широкия регион на Скопие, вкл. Скопска Черна гора, Водно, Куманово и сръбския Буяновац. Агломерацията на главния град на Македония е Териториалното ядро на Балканите и това е още едно основание, поради което Македония е „военно-географски и геостратегически много важна за регионалните сили (Германия, Турция) и за съседите“[20].

     Решаването обаче на Македонския въпрос в началото  на XXI век не зависи само от позициите на Сърбия и България. През последните две десетилетия вследствие на етническата (македонско-албанска)  нетолерантност Македонският въпрос е в значителна степен интернационализиран и „излиза“ от регионалните рамки. Като страна „без стратегическа дълбочина и опора“ Македония е принудена да се свързва трайно със „стратегически партньор“ и да се присъединява към военни съюзи[21]. Така САЩ станаха фактически гарант за спазване на конституционно-правната система на Македония и нейната политическа стабилност[22]. Поради това, Македонският въпрос ще се решава според интереса на САЩ. Съединените щати имат голямо маневрено пространство за манипулиране на сръбските, българските, албанските и гръцките интереси в Македония по начин, който им е изгоден. Трябва да се има предвид, че  – без оглед на интересите на САЩ – днешна Република Македония е продукт на крехко равновесие между силите на Балканите. Затова за Сърбия и България запазването на Македония в съществуващите граници представлява един от приоритетите . Вместо  дълга едновековна подозрителност и недоверие, Сърбия и България могат да създадат по Македонския въпрос база за бъдещо сътрудничество.

     Съвременното геополитическо позициониране на България и Сърбия

     Промените в структурата на световната политическа система, предизвикани от разпадането на двуполюсния свят, оставят последици и на Балканите. България трябва да търси ново място в системата на международните отношения, а комунистическа Югославия  става поприще на голяма гражданска война. Началото на перода на „преход“ е труден и поради икономически неблагополучия. Войните започнаха, а икономическите санкции на ООН ускориха икономическия колапс на Сърбия. България бе също драматично засегната от санкциите, наложени против СР Югославия в 1992 година. Прекъснат е целият сухопътен, железопътен и речен транспорт между България и западните страни. В същото време политиката на редуциране на отношенията с Русия нанася големи икономически загуби на България. До пълен срив на икономическата система (който включва и хиперинфлация) Сърбия стига в 1995 година, а България две години по-късно.

     В България това предизвиква социално напрежение и ускорява нейното свързване със Запада. България още преди това изразява стремеж да влезе в ЕС и НАТО. Отношенията със съседите са сложни. В Югославия бушува гражданска война, напрегнати са и гръцко-турските отношения. Влизането в ЕС и НАТО изглежда като спасително решение. За бързото приемане на България и Румъния се застъпва и Гърция. Формираната „Инициатива 2+2“ трябва да амортизира все по-голямото влияние на Турция на Балканите[23].

     След 1997 година това става и единственият възможен дългосрочен път. Така България остава без алтернатива, което може да се окаже лошо в бъдеще. Две неща повлияват върху създаване на „безалтернативния път“. Първо, „връзването на лева за германската марка послужи като трансмисия за контрол  на паричните потоци и лихвената политика; за данъците, заплатите в публичните служби, за социалната и икономическата политика решава Валутният борд. Парламентът и правителството предварително се освобождават със закон от всяка отговорност; всички парламентарни партии гласуват за създаване на този монетарен орган. Това всъщност означава прехвърляне на пълномощията за вземане на решения  и провеждане на важни икономически мерки  върху орган, контролиран от МВФ“[24]. Второ, България бързо и рязко редуцира политическите си отношения с Русия. Това се тълкува като необходим ход, който доказва държавната самостоятелност във всяко отношение. България на практика си нанася вреда. „Абсолютното отхвърляне на Русия като потенциален съюзник и едностранното ориентиране към Запада водят до проста подмяна на съветския диктат с прозападната идея, с което е унищожена самостоятелността на външната политика на България“[25].

     Без съмнение, България има определена изгода от членството в ЕС и НАТО. Погледнато от друга страна, тя е в твърдата прегръдка на тези две организации с малко или никакво влияние  върху цялостната политика  на ЕС и НАТО. Резултатът от всичко това е, че днес България се намира в геостратегическата орбита на САЩ и е напълно икономически зависима от ЕС.

     Развитието на отношенията на Сърбия с ЕС и НАТО протича съвсем различно. Двете организации са активни в решаването на югославската криза и са на ясни антисръбски позиции. Някогашната политика на Югославската комунистическа партия за  „слаба Сърбия – силна Югославия“ продължава в изпълнение на водещите членки на ЕС и НАТО. Целта е да се фрагментира пространството, населено със сръбско население, последователно провеждана от 1992 година. През 1995 година над автохтонното сръбско население в Хърватия е приложено най-голямото етническо прочистване в Европа след Втората световна война, докато в периода 1999 – 2008 година „решаването на статута на т.нар. Република Косово“ става един от най-значимите въпроси на международната политика. Погледнато от исторически ъгъл, за западните сили сръбският въпрос е част от проблема, а не част от решението му. Затова към Сърбия Западът прилага по-други критерии.  ЕС намери формално основание за разформироване на комунистическа Югославия  в „Изводите на Бадинтеровата комисия“, според които се тълкува, че бившите федерални единици имат право на самоопределение. Така вътрешните, междурепубликански граници, бяха провъзгласени за външни, междудържавни граници. Този принцип бе приложен и при получаването на самостоятелност от Черна гора в 2006 година, но не и при въпроса за Косово в 2008 година, когато водещите западни държави признават едностранно провъзгласената независимост на косовските албанци. Разпадането на Югославия все още не е приключило, а след отказа от „Бадинтеровите изводи“ то навлиза в нова фаза.

     След 2000 година Сърбия формално напредва в процеса на присъединяване към ЕС. Този напредък обаче, постоянно е обвързван с условия. Последното условие, изпълнено от Сърбия, бе подписването през април 2013 година на споразумение за нормализиране на отношенията с представителите на косовските албанци[26].Само пет дни след подписването на споразумението докладчикът на Европейския парламент за Косово Улрике Луначек заяви, че „Сърбия няма да може да влезе в ЕС“, докато и de iure не признае т.нар . Република Косово[27]. Поставянето на условия, значи, ще продължи. Поради това, подкрепата сред обществеността за по-нататъшно интегриране в ЕС е малка, макар политическият елит да проявява голям ентусиазъм по този въпрос. Още по-ниска е подкрепата на обществеността за влизането на Сърбия в НАТО. Сърбия е членка на програмата на НАТО „Партньорство за мир“, а извършените реформи във въоръжените сили са общо взето според стандартите на НАТО. В част от политическите структури има готовност да се върви по-бързо в тази посока, а същото насърчават и част от влиятелните медии, финансирани главно от Запад. Причината, поради която само една пета от гражданите подкрепят влизането на Сърбия в НАТО, се крие в близкото минало, в агресията на НАТО против Сръбия и ужасяващите писледици от бомбардирането[28]. От 2007 година в Сърбия все по-често се говори за „политика на военен неутралитет“, а тя е залегнала и в „Резолюция на Народната скупщина за защита на суверенитета, териториалната цялост и конституционния ред в Република Сърбия“ от 26.12.2007 година[29]. Вследствие на натиска, дори и прозападно ориентираният президент на Сърбия Борис Тадич говори за обсъждане на външнополитически алтернативи и четири стълба на външната политика: Брюксел, Вашингтон, Москва и Пекин[30]. От април 2013 година Сърбия е единствената „несъветска държава“, добила статут на наблюдател в Парламентарната асамблея на ОДКС, което е една от стъпките към утвърждаване положението на „военно неутрална“ държава[31].

     За да се смекчи сръбската съпротива против влизането в НАТО, а държавата колкото се може повече да бъде въвлечена  в мрежата на зависимости от ЕС, водещите западни страни са обмислили проект за създаване на „Югосфера“. „Югосферата представлява модел на постмодернистка конфедерация, географска цялост, в рамките на която постепенно се увеличава степента на взаимозависимости – политически, икономически, научно-образователни, транспортни – между държавите членки… Чрез огромен брой регионални срещи, форуми, конференции, съвещания по различни теми се оформя всъщност една регионална система. По отношение на законодателните решения, които се вземат, държавите от Югосферата са много по-сходни, отколкото  държавите в ЕС, макар Югосферата да не представлява официализирана интеграция“![32]По такъв начин позицията на Сърбия успешно се контролира от страна на Запада, а съседните страни биват дългосрочно насочвани към антисръбски позиции. За Сърбия това е едно от основанията  защо трябва да търси алтернатива и да обмисля нова рамка на сътрудничество с източните съседи.

     Сегашното геополитическо позициониране на България и Сърбия се определя от отношението на тяхната политика към ЕС и НАТО. Тъй като е пълноправна членка на ЕС и НАТО, положението на България изглежда по-добро. Но резултатът от пълното включване на България в ЕС и НАТО е и увеличаването на военния контрол от страна на САЩ, и икономическата зависимост от страна на Германия (като най-голямата европейска икономика със все по-подчертани геополитически амбиции).            Със споразумение от април 2006 година България постави на разположение на САЩ четири военни бази, а през декември 2012 година властите в София изразиха готовност да дадат възможност за „трайно присъствие“ на американски военни сили на своя територия[33]. България представлява също така  и важна локация в американските планове за изграждане на глобална мрежа за контрол при изстрелването на балистични ракети в света. Заедно с Румъния тя би трябвало да участва в проекта за изграждане на американски „антиракетен щит“[34]. Пълното обвързване със САЩ ще означава, че България ще бъде принудена да следва американската политика винаги и навсякъде. С това се губи самостоятелността при вземане на решения. Единственото място, където България може да извлече геополитическа полза, като се опира на могъщия съюзник, е Македония. Първият проблем тук е, че това би конфронтирало дългосрочно България с Гърция и Сърбия. Вторият проблем е, че Македония представлява важно звено и за разширяването на турското влияние във вътрешността на Балканския полуостров. Турция е ключов американски съюзник в един по-широк регион на т.нар. Голям Близък изток. И турските, и американските геополитически цели са свързани със засилването на албанския фактор. Всеки български успех в Македония би бил краткосрочен, би предизвикал от друга страна засилване на ключовите позиции на албанския фактор и по същество би допринесъл за по-нататъшното проникване на турското влияние. При това България би изгубила възможност за взаимодействие със Сърбия и Гърция и в даден момент би останала сама против турските и съвпадащите с тях албански интереси в Македония.

     Открит е и въпросът за ефекта от пълното и безкомпромисно обвързване на България с ЕС. След влизането в ЕС не се стигна до очаквания икономически ръст и решаване на системните проблеми, които дългосрочно обременяват българската икономика. Бюджетният дефицит се покрива с постоянно задлъжняване, а конкурентността на икономиката е на същото равнище, както и преди едно десетилетие. В периода между 2008 – 2011 година номиналният БНП на България се е движил между 52 – 55 милиарда долара, докато БВП според паритета на покупателната способност е възлизал на 98 – 101 милиард долара. Във всяко отношение скромно. Наред с това се появи и проблемът с миграцията. България е един от европейските рекордьори по отлив на население с ръст на миграцията 2.84 на 1000 души от населението. Вследствие на демографския срив и миграцията броят на населението на България намаля на 7,2 милиона и днес, с 66 жители на кв. км., тя е десетата най-рядко населена държава в Европа[35].

     Уестърнизацията, значи, не даде резултат. Александър Зиновиев посочва как целта на „позападнячването е следната: да доведе набелязани държави до такова състояние, че да изгубят способността за самостоятелно развитие, включвайки ги в сферата на западното влияние, но не като равноправни  и еднакво силни държави, а в ролята на сателити или, по-точно казано, на колонии от нов тип. Подобна роля за известно време може да задоволи гражданите на позападнячените страни, но не и повече от това. За тези страни под властта на Запада е предназначена второстепенна и странична роля“. Той обяснява още и защо превръщането на източноевропейските народи в „западни“ не може да бъде постигнато. „Първата причина: налагането на тези народи и страни на отделни белези на Запада (демокрация, пазар, приватизация и т.н.) не означава преобразяването им в част от Запада, защото Западът изобщо не се свежда до тези белези. Западът е огромен и многопосочен феномен, формирал се в течение на много столетия. Втората причина: мястото и ролята на Запада (заемане на „световния престол“) са вече заети и онова, на което най-много могат да разчитат народите, които се позападнячават, е да се окажат в сферата на владичеството, претопяването и колонизацията от Запада и то само в онези роли, които може да им позволи неповторимият Запад“[36].

     Геополитическото положение на Сърбия е по-тежко от когато и да било до сега. Сръбските интереси са в противоречие с интересите на ключови западни държави, които се стремят към по-нататъшно фрагментиране на сръбското етнопространство. На територията на Република Сърбия съществуват пет активни и едно потенциално геополитическо огнище. Сръбските интереси в Черна гора са в значителна степен застрашени, а Република Сръбска е под постоянен политически натиск и в de facto незащитимо географско разположение. При възможно най-лошото развитие на положението, което можем да си представим, напреженията в областите, обозначени като геополитически огнища, биха нараствали в бъдеще и след десетилетие и половина геополитическото положение на Сърбия би било драматично по-лошо.

     Диаметрално противоположните примери за позиционирането на България и Сърбия показват, че нито пълното отдаване на Запада, нито постоянната конфронтаця със Запада не са ефикасни решения. Поради това е необходимо да се търси рамка, която да донесе на България повече самостоятелност в действията, а за Сърбия да представлява „амортисьор“ пред по-нататъшен западен натиск. Така двете държави биха станали важни геополитически субекти в тази част на Европа. Така биха били дългосрочно защитени интересите им и би могло да се ускори собственото им икономическо и технологическо развитие.

                  Възможности за съвпадане на геополитическите  цели

     Върху геополитическото положение на двете страни в голяма степен влияят външни фактори. Поради това и геополитическите цели на Сърбия и България трябва да се разглеждат в светлината на геополитическите цели на глобалните и регионалните сили: САЩ, Русия, Германия и Турция. Влиянието на атлантизма е доминиращо на Балканите. В атлантическите планове Балканите са незаменимо геополитическо звено, което съединява Кавказ (и по-нататък на изток Каспийския басейн) със Западна Европа. Наред с това е необходимо чрез създаването на „геополитическа и геостратегическа дъга“, която да се простира от Черноморския басейн през Егейско море  до Триесткия залив, да се направи невъзможно засилването на немското и руското влияние или присъствие в адриатическото и егейското крайбрежие[37]. „Проникването на САЩ (НАТО) се провежда последователно в две посоки като и двете имат изходен пункт в геополитически и геостратегически ключови области на Балканите. Едната е ориентирана от северозапад към югоизток и води към центъра на т.нар. Динарска крепост, докато втората е насочена от юг/югоизток към север/северозапад и долината на Вардар към Централната област на Балканския полуостров, т.е.  към самото му сърце – Балканското ядро. Целта е тези два сегмента да се съединят в цялостна балканска геополитическа и геостратегическа дъга. Нейн гръбнак биха били редица опорни пунктове, бази и полигони, лесно достъпни както от Адриатическия басейн (акватория, пристанища и летища на брега), така и от Панонския басейн“[38].

     Поради това територията на България има огромно значение за атлантизма. България е незаобиколимо звено към източнокавказко-каспийското пространство и в същото време преграда срещу проникване на руски влияния към Югоизточна Европа и източното Средиземноморие. Гледана от ъгъла на „възпирането на Русия“, България е интересна за САЩ поради още нещо. Традиционно добрите руско-български отношения са заплаха за постигане на атлантистките цели. Руси и българи са имали свои политически фази на разбирателство и неразбирателство, на съюзничество и разногласия. По-съществен от политическите фази обаче е геополитическият код. А и русите, и българите – освен че принадлежат към една езикова група – се намират в един цивилизационен кръг – православно-византийския. Тезата на Самюел Хантингтън за възможен „сблъсък на цивилизациите“ показва недвусмислено на чия страна би се оказала България при подобно развитие на събитията[39].

     Сърбите са най-западният елемент от православно-византийско-славянския кръг. Затова атлантизмът и към тях няма доверие.В сравнение с България, единствената разлика е средството, което се използва с цел поставяне под контрол на сръбския фактор. В България атлантизмът използва тактиката на „сътрудничеството“, а в Сърбия тактиката на „конфронтацията“. И в двата случая резултатът от дългосрочното попадане под атлантистки контрол ще бъде един и същ: България и Сърбия ще представляват чисти геополитически обекти. Геополитическите обекти са икономически зависими и военноконтролирани територии и е излишно да се говори за възможности за развитие и стабилизиране на икономическата и социалната действителност. Невъзможността за развитие произтича и от самата геоикономическа структура на западния модел. Още преди четири десетилетия Иманюъл Уолърстейн различава четири сфери на световната икономика: метрополии (САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Франция, Холандия), полупериферия (средиземноморските държави), периферия (източноевропейските страни) и останалата част от света[40]. В геоикономическата постановка на западния модел Балканите са предопределени за периферия, от което произтичат редица последствия. Затова двувековното налагане на тезата за безалтернативното европейство на балканските православни не даде очаквания резултат. Българите и сърбите трябва да предприемат преоценка на собственото си положение в исторически контекст. На първо място това предполага преоценка по отношение на Запада или още по-конкретно – по отношение на атлантизма.

     Върху началото на преоценката също така ще оказват влияние бъдещите промени в структурата на световната политическа система. Атлантизмът се опитва да насочи извършващата се трансформация от еднополюсна към многополюсна система по посока на създаване на здрави оси между глобалната империална сила (САЩ) и редица регионални субимпериални сили (Япония, Австралия, Саудитска Арабия, Турция, Полша, Чили). На Балканите това води до съвсем ново поставяне на Турция. За Ахмет Давутоглу, един от идеолозите на неоосманистката геополитическа концепция, географската дълбочина на новото стратегическо проникване на Турция е идентична с географската дълбочина на някогашната Отоманска империя[41]. За неоосманизма съюзници са: помаците, албанците, турското малцинство в България и Македония и босненските мюсюлмани. С цел обединяване на мохамеданския фактор Турция насърчава създаването на Евразийски ислямски съвет в 1995 година, който обединява ислямските общности на Балканите, Кавказ и Средна Азия.

     Амбициозните планове на неоосманизма не могат да бъдат осъществени без опиране на по-силни съюзници. Историята се повтаря и Турция намира съюзник в атлантизма. Като членка на НАТО Турция е важна опора за действията на САЩ в Близкия Изток –  Ирак, Сирия и Иран. В замяна Турция получава възможност да засили влиянието си на Балканите. Посоката на засилване на неоосманисткото влияние се движи от изток и се простира на юг към България, областите, населени с турци и помаци, а на запад продължава към територията на Албания, Централно Косово, Северна Черна гора, Рашка до Централна Босна. Незаобиколимо звено в съединяването на източната и западната зона е Македония. С оглед на това, че неоосманизмът гледа на албанците като на важни партньори и че в Македония има и значително турско малцинство, Турция вече има открит път за реализиране на геополитическите си цели. На това се основава и предишната ни теза, че геополитическото положение на България само привидно изглежда по-добро. Атлантизмът насочва България към формиране на балканска геополитическа хоризонтала чрез засилване на отношенията с Македония и Албания. Поради тази причина, България неочаквано бързо през март 2008 година взе решение за признаване на т.нар. Република Косово. Все пак хоризонталното насочване на България не е никаква стратегия, а тактически ход. С него се отслабва дългосрочно позицията на държавата и България се ориентира към неоосманизма.

     От друга страна, с пълното потапяне в Югосферата Сърбия губи всякаква възможност за самостоятелни действия. При такива обстоятелства опитите на Сърбия да подобри собственото си положение по какъвто и да било начин  биха довели автоматично до разпалване на едно от активните геополитически огнища. Това са причини, поради които за двете страни се налага като решение опитът за съгласуване на дългосрочните цели. За България здравата връзка със Сърбия означава алтернатива на попадането под неоосманистката зона на контрол. За Сърбия разширяването на областите за сътрудничество с България означава алтернатива на неблагоприятното потъване в Югосферата.

     Потенциалът на един българо-сръбски геополитически съюз е огромен. По този начин се създава геоконтактна зона дори между четири направления по суша: 1. югоизточно, което се простира към Мала Азия и Босфора; 2. североизточно, което с влашко-молдавската  хоризонтала се простира към Украйна и южната част на Русия; 3. северозападно, което през Панонската низина се простира към Средна и Западна Европа; 4. югозападна, която по долините на Дрина, Лим и Морача се спуска към адриатическата акватория. Българо-сръбската геополитическа ос има и отлична морска позиция. С нея България засилва своя черноморски геополитически вектор, тъй като съюзничеството със Сърбия от западна страна получава нужната стратегическа дълбочина. Сърбия получава нова възможност за разширяване и укрепване на собственото си влияние в черногорското крайбрежие, което дава възможност за създаване на черноморско-адриатически коридор Бургас – Бар. По трасето на подобен коридор, който се простира от Бургас през Пловдив, София, Пирот, Ниш, Крушевац, Кралево, Чачак, Златар, Биело поле и Подгорица до Бар вече има изградена железопътна инфраструктура, както и шосейни връзки със задоволително качество[42].Инфраструктурата би трябвало да се модернизира, а заедно с това да се обсъди и изграждането на регионален газопровод по това трасе, който би се опирал на проектирания „Южен поток“. Така един коридор с дължина 1050 км би станал едно от най-важните стратегически направления на Балканите и би представлявал алтернатива на проектите през Босфора и Дарданелите, както и на тези през нестабилните от гледна точка на сигурността области по източно-средиземноморското крайбрежие. По такъв начин българо-сръбският съюз би станал привлекателен и за Черна гора и Македония. С това оста Белград – София бързо би се трансформирала в „балканска четворка“.  Включването на Македония в този проект ще възникне всъщност като решение от само себе си. Поради това, Белград и София трябва да развият и специален вид отношения с Гърция. Като необходимост също така възниква и потребността от установяване на извънстандартни отношения с Румъния, с което много по-добре би могъл да се оползотвори потенциалът на Дунав. В крайна сметка би могло да се разгледа и включването на Гърция и Румъния към споменатата ос. Все пак трябва да се има предвид, че от историческа гледна точка Гърция е важно звено в таласократичните  геополитически планове за контрол над Средиземноморието[43]. Трябва да се има предвид също така  и средноевропейският вектор в геополитическото положение на Румъния, който в определена степен я дистанцира от Балканите. Вратата за Гърция и Румъния би трябвало да остане отворена, но да се вземат под внимание тези ограничения.

     С реализирането на изложеното по-горе България и Съърбия стват значими геополитически субекти, способни не само да се противопоставят на неблагоприятното влияние на неоосманизма, но и сами да решават собствената си съдба, да ускорят технологичното си развитие и дългосрочно да се стабилизират икономически. Новата геополитическа цялост се очертава и като потенциална югозападна врата за трансфер на евразийските интереси към Европа и Средиземноморието, което дава редица привилегии.

     Остава въпросът: възможна ли е такава развръзка? И, ако е възможна, как да бъде осъществена? Унгарският философ Гашпар Миклош Томаш предупреждава, че сегашната икономическа криза не е като всички други преди нея. Защото тази криза показва, че „вътрешните резерви на капитализма са изразходвани“[44]. Сръбският икономист Небойша Катич, анализирайки икономиките на източноевропейските членки на ЕС, констатира, че БВП на Латвия, Литва и България през 2009 година се равнява на онзи от 1989 година, докато средногодишният темп на растежа на БВП в Унгария, Естония и Румъния е под средния годишен приръст по времето на комунизма. Приблизително същият приръст, както по времето на комунизма, са имали Чехия, Словакия и Словения, а единствено Полша е постигнала по-голям годишен приръст на БВП, отколкото през комунистическия период. Лошите икономически резултати са покривани с постоянно зъдлъжняване. Катич сочи, че само три от балтийските държави – Литва, Латвия и Естония, чието общо население  е по-малко от това на Сърбия, дължат над 100 млрд долара. През последните две десетилетия общият дълг на източноевропейските членки на ЕС се е увеличил с невероятните 10 пъти и сега страни с общо около 100 милиона население дължат 850 млрд долара (за сравнение трябва да кажем, че това е повече отколкото дължат заедно Мексико, Бразилия и Аржентина с 340 милиона население)[45]. България и Сърбия могат да продължат по пътя,който им е утъпкан от атлантизма. Лесно е да се предположи каква съдба ги очаква в края на този път. Значи, трябва да се търси алтернатива на съществуващото положение.

     За начало е важно да се разширява двустранното сътрудничество във всички сфери, в които това е възможно. Българското членство в НАТО и ЕС, както и постоянният контрол над Сърбия от страна на тези две организации, са ограничаващ фактор в реализирането на двустранните цели. Първо, необходимо е да се избягва всякакъв вид конфронтация (като, например, българското признаване на едностранно обявената независимост на косовските албанци). Второ, желателно е да се съгласуват позициите около Македония. България и Сърбия трябва да бъдат гаранти за запазването на Македония. Македония може да стане стълб на българо-сръбското сътрудничество. Трето, от взаима полза е засилването на търговския обмен. Увеличаването на обема му би довело бързо и до извода, че са нужни съвместни инфраструктурни проекти, което още повече ще укрепи двустранните отношения. Четвърто, би било добре да се насърчава все по-голямото научно сътрудничество и културният обмен. Потенциалът в тази област е огромен, но слабо използван. Пето, започнатите вече проекти във военното сътрудничество трябва постепенно да се разширяват. В интерес и на двете страни е това сътрудничество постепенно да обхване и военно-промишления комплекс. Шесто, трябва да се използва и проектът „Южен поток“ за взаимно сближаване и съобразно с това за съвместно определяне на целите в областта на енергийната сигурност.

     Трансформацията на световната политическа система предизвиква „тектонични поражения“ в международните отношения. Намираме се в етап на брутализиране на реалполитиката, при което големите геополитически играчи ще предприемат решителни ходове, изключващи преходни решения. При такива обстоятелства за България и Сърбия се поставя въпроосът: дали желаят да бъдат статични геополитически обекти или да се опитат да се преборят за позиция на важни регионални геополитически субекти? Със съвместни действия двете страни могат да се превърнат в незаобиколим фактор във всички сметки на великите сили. Това би помогнало и за създаване на по-добро обкръжение от гледна точка на сигурността, а и за търсене на ново, по-добро място в системата на континенталното разделение на труда. Което би довело до значително подобряване на геополитическото положение на двете държави.

Превод от сръбски език: Марко Марков

 



[1]Konstantin Jirecek, Dejini naroda bulharskeho, Nakladem B. Tempskeho, Praha, 1876.(електронно издание).

[2]С времето, поради слабите резултати, седалището на архиепископията е преместено от Силистра в румънския град Бъкау: Jan Rychlik, Mezi Vidni a Carihrdem I. Visehrad, Praha, 2009, стр. 73-76.

[3]Повече за това в: Кръстьо Манчев, История на балканските народи (XIVXX век): От османското нашествие на Балканите до края на Първата световна война. Парадигма. София, 2001.

[4]Споразумението, подписано между Сърбия и Австроунгария в 1881 г. е наречено „Тайна конвенция”. Географското разположение на България, езиковата и религиозна та близост  я предопределят за стратегически партньор на Русия на Балканите. За да се разбере по-добре тогавашната обстановка може да бъде цитирана Маргарете Субер, която пише, че новосъздадената българска държава е наричана сред западните кръгове „Стария Иван”(Margaret Suber, Malet ar Bulgarien. Fabel, Stockholm, 1964, стр. 15).Макар преди това отношенията със Сърбия да не са блестящи, Виена прави всичко, за да въвлече Сърбия в своята орбита и да я направи противотежест на засилването на руското влияние на Балканите.

[5]Великите сили намират решение как да признаят съединението на България, при това без да нарушат решенията на Берлинския конгрес: султанът се задължава да назначи български княз за генерал губернатор на Източна Румелия за период от пет години. След изтичането на петгодишния период, актът е трябвало да се поднови, което означава  българският княз на практика да бъде доживотно назначен за генерал губернатор на Източна Румелия.

[6]Подготовките за обединение на България в 1880 г. и държавният преврат година по-късно, будят страх у определени кръгове в Сърбия, че събитията ще се развият неблагоприятно за сръбските интереси, което насочва крал Милан още повече към Австроунгария. Повече в: Самарджич, Момир, Политиката на Сърбия към България и тайната конвенция от 1881 година (на сръбски език),Зборник Матице српске за историjу, бр. 71-72, год. XXII, Нови Сад, 2005, стр. 29-42.

[7]Историjа српског народа, том VI, кн.I, Београд, Српска книжевна задруга, Београд, 1994, стр. 186.

[8]Драган Петрович, Ясмина Николич, Сръбският народ и великите сили, Институт за политически изследвания, Белград, 2008, стр. 186. (на сръбски език).

[9]Миша Глени, Балканите 1804-1999. Втора част, Самиздат В92, Белград, 2001, стр. 62. (на сръбски език).

[10]Richard Crampton, Bulgaria 1878-1918: A History. Boulder, London, 1983, pp 380-434.

[11]Aleksis Trud, Geopolitika Srbije. Sluzbeni glasnik, Beograd, 2007, стр. 155.

[12]Milan Rataj, Studena valka-konfrontace a nahody. Academia, Praha, 2001, стр. 175.

[13]Daniel Stankov, “Zahranicni a bespecnostni politika Bulharska”. Styskalikova, V.; Smekal, H.: Zahranicni a bespecnostni politika vybranih zemi Balkanu. Masarykova univerzita v Brne, Brno, 2004, стр. 182-183.

[14]Република Македония  провъзгласи независимост на 8.09.1991 г., а България я признава на 15.01.1992 година

[15]Miroslav Sestak, Dejini jihoslovanskych zemi, Lidove noviny, Praha, 1998, стр. 651.

[16]Jan Rychlik, Dejini Bulharska, Lidove novyny, Praha, 2000, стр. 375.

[17]За това може да се прочете повече в статията(MattewBrunwasser, ConcernsGrowaboutAuthoritarianisminMacedonia, The New York Times, 13. 10. 2011).

[18]За използването на символи в изграждането на национална идентичност и потребността от консенсус по въпроса виж: Heinz-Gerhard Haupt, Charlotte Tacke, DieKulturdesNationalen. Sozial-und kulturgeschichtliche Ansatze bei der Erforschung des europaischen Nationalizmus im 19.  und 20. Jahrhundert”. Hardtwig, W.; Wehler, H.-U.: Kulturgeschichte heute. Gottingen, 1996, стр. 270-273.

[19]Миломир Степич, Геополитически импликации на сръбските миграции, Сръбският въпрос-геополитически въпрос, Янтар група, Белград, 2011, стр. 123.(на сръбски език).

[20]Драголюб Секулович, Военна география 2. Медия център Отбрана, Белград, 2008р стр. 44. (на сръбски език).

[21]Милош Кнежевич, Геополитическа мозайка. Институт за политически изследвания, Белград, 2011, стр. 123. (на сръбски език).

[22]Jan Trapans, Philip Fluri, [ed], Defenceand Security Sector Governance and Reform in Southy East Europe, Volume II: Macedonia, Moldova, Rumania. GCDCAF, Geneve, 2003, стр. 26.

 

[23]„Инициативата 2+2” на НАТО предполага приемането на две нови балкански членки  в НАТО – България и Румъния – наред с двете „стари членки” Турция и Гърция.

[24]Hanes Hofbauer, Prosirenje EU na Istok. Filip Visnjic, Beograd, 2004, стр. 214.

[25]Daniel Stankov, “Zahranicni a bespecnostni politika Bulharska”. Styskalikova, V.;Smekal, H.: Zahranicni a bespecnostni politika vilranych zemi Balkanu. Masarykova univerzita v Brne, Brno, 2004, стр. 189.

[26]Без оглед на различните интерпретации на президента на Сърбия Томислав Николич и на премиера Ивица Дачич, че с това споразумение Сръбия „не е признала Косово”, от формално-правен аспект  е ясно, че става дума за т.нар „фактическо” признаване. Сърбия прие институциите на т.нар. Република Косово и се задължи да не пречи на Прищина в процеса на по-нататъшната евроинтеграция. Все пак, наред с всичко, остава валидна и Резолюцията на СС на ООН 1244, в която на три места в текста се гарантира на Сърбия  „териториален суверенитет и цялост”. Поради това може да се твърди, че Сърбия не е „окончателно”, т.е. defacto, признала т. нар. Република Косово.

[27]За становищата на Улрике Луначек виж повече в изданието на всекидневника „Блиц” от 27.04.2013 г. Достъпно и на http://www.blic.rs/vesti/politika/380043/Lunacek-Srbija-nece-moci-u-EU-bez-priznanja-Kosova

[28]Вероятно най-големите последици от бомбадировките на НАТО над Сърбия са свързани с използването на муниции и средства с обеднен уран. В следствие на това  ръстът на злокачествените заболявания , левкемия и стерилитет е най-голям в Европа.

[29]Достъпно на www.parlament.gov.rs/акти/остала-акта/у-сазиву-од-14-фебруара-2007.447.html

[30]Dragan Djukanovic; Ivona Ladjevac, “Spoljnopoliticka orijentacija drzava Zapadnog Balkana – uporedna analiza”. Godisnjak FPN, III deo: Medjunarodna poliktika i medjunrodni odnosi, Broj 4, godina IV, Beograd, 2010, стр. 304.

[31]ОДКС- Организация Договор за колективна сигурност. Постоянни членки: Русия, Беларус, Казахстан, Армения, Таджикистан и Киргизия. Повече на http://www.odkb-csto.org

[32]Душан Пророкович, „Защо трябва да размисляме за нови съюзници”. Фонд „Слободан Йованович, 24.08.2012. (на сръбски език).  Достъпно на: http://www.slobodanjovanovic.org/2012/08/24/d-prorokovic-zasto-moramo-razmisljati-o-novim-saveznicima

[33]САЩ получиха разрешение да обучават свои войски в български военни бази. Тези бази формално са под български контрол, но американските войници се ползат с имунитет, който ги защитава от каквото и да било преследване вътре в държавата.

[34]Това е амбициозен проект на САЩ в доста напреднала фаза на реализация. Трябва все пак да обърнем внимание, че съпротивата на Русия е голяма и че тези мерки могат да дестабилизират напълно Източна Европа. Полша започна сама да реализира проект  за създаване на собствен противоракетен щит, съвместим със системите на САЩ. Впоследствие Русия обяви, че ще инсталира подобна система в Калининградска област.  Кантрамярка на установяване на американското присъствие в черноморската област  също така бе бързата руска военна операция в Абхазия и Южна Осетия през август 2008 г. Може да се предпооложи, че в бъдеще всяка американска стъпка в тази област ще бъде съпроводена и от една руска. По думите на вицепремиера на Русия Дмитрий Рогозин планът на САЩ е чрез разполагане на поредица от (анти)ракетни системи в определени географски области да придобият фактически монопол в  бъдеща ракетно-ядрената заплаха.

[35]Данните са взети от сайта CIAWorldfactBook. Достъпнона: www.cia.gov/library/publications/the -world-factbook/geos/bu.html

[36]Александър Зиновиев, Западът: феноменът на западнячеството. Наш дом, Белград, 2002, стр. 308,17. (на сръбски език ).

[37]За интереса на атлантизма да попречи на свързването на Русия и Германия, а и в същото време колкото се може по-далеч да ги „изтласка“ от брега на Средиземно море, пръв пише Халфорд Макиндър, а по тази тема може нещо да бъде извлечено и от трудовете на Збигнев Бжежински и Джордж Фридмън. Тази цел на атлантизма сочи и руският теоретик Александър Дугин. Повече виж в: Halford Dz. Makinder, Demokratski ideali i stvarnost, Metaphysica, Beograd, 2009; Zbigniew Brzezinski, The Grand Chessboard. American Primacy and it’s Imperatives. Basic Books, New York, 1997.;George Friedman, The Next 100 Years: A Forecast for 21st Century. Doubleday Publishing Group, New York, 2009.; Александър Дугин,Основи на геополитиката. Геополитическото бъдеще на Русия. Екопрес, Зренянин, 2004.( на сръбски език).

[38]Миломир Степич, „Балканите – какво всъщност иска Америка”. Сръбският въпрос-геополитически въпрос. Янтар група, Белград, 2004р стр. 211-212. (на сръбски език).

[39]За сблъсъка на цивилизациите виж:Samuel P. Huntington, The Clash of Civilizations. Simon&Schuster, New York, 1996.

[40]Повече виж в: Immanuel Wallerstein, The Modern World System. Academic Press, New York, 1974.

[41]Дарко Танаскович, Неоосманизмът: доктрина и външнополитическа практика. Службени гласник Републике Српске, Белград, 2010, стр. 28, 35-39. (на сръбски език).

 

[42]Повече за това виж в: Душан Пророкович, Геополитиката на Сърбия: положение и перспективи в началото на XXI век, Службени гласник, Белград, 2012, стр. 585-588. (на сръбски език).

[43]Според твърденията на югославския комунистически ръководител Милован Джилас, Й. В. Сталин до голяма степен е съзнавал, че западните морски сили няма да смеят да оставят Гърция под комунистическо влияние, тъй като така биха изгубили контрола над Средиземноморието. Затова те насочват  Сталин  да „укроти” комунистическата революция в Гърция, тъй като другата алтернатива би представлявала пряк сблъсък между СССР от една страна и Великобритания и САЩ от друга, ако директно подпомогне утвърждаването на комунистически режим в  Атина. Повече в: Милован Джилас, Разговори със Сталин, Книжевне новине, Белград, 1990, стр. 51-119. (на сръбски език).

[44]В интервю от 22.10.2011., публикувано в портала  www.168ora.hu

[45]Небойша Катич, Защо Източна Европа изостава?, Политика, 20.11.2009, Белград, достъпно на: www.politika.rs

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=8566

Posted by on ян. 20 2014. Filed under Айсберг. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.30921 лв
 CHF =  1.79237 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.26204 лв
100  RUB =  3.08703 лв
 USD =  1.74394 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.