ГЕОРГИ РУСЕВ: СЛЕД 60 ГОДИНИ ЕДИН АКТЬОР ЗАПОЧВА ДА ИГРАЕ ПО-СКОРО СЕБЕ СИ

ТЕАТЪРЪТ БЕШЕ ПОД ПОКРОВИТЕЛСТВОТО НА ТОДОР ЖИВКОВ

ВРЕМЕТО, КОГАТО ГЛЕДАХМЕ МНОГО БЪЛГАРСКИ ФИЛМИ НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕ, КАЗВА ОЩЕ ЗНАМЕНИТИЯТ НИ АКТЬОР

Георги Русев е роден на 7 май 1928 г. в село Костенец. През 1952 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” . Работи в Пловдивския драматичен, софийския Младежки, директор е на Пернишкия театър омежду 1966 и 1990 година. Един от основателите на Малък  градски театър „Зад канала”. Най-запомнящи се обаче са ролите му в киното. Няколко поколения са израстнали с негови герои във филми като „Селянинът с колелото“, „Дами канят“, „Вчера“, „Матриархат“, „Преброяване на дивите зайци“,  „Опасен чар“, „Изпити по никое време“, „13-тата годеница на принца“. През 2006 г. Георги Русев е удостоен с почетната награда „Аскеер“ за цялостно творчество.

 
Господин Русев, в киното играете обикновено роли на големи чешити. Всъщност какъв сте в живота?
Това, което играя в киното няма нищо общо с мен. Тия чешити, както ги нарекохте, в голямата си част са по сценарии на Георги Мишев и под режисурата на Иван Андонов, Едуард Захариев, Людмил Кирков. Героите ми са обикновено провинциални хора – и Георги Мишев и аз сме израстнали в провинцията, така че сме наблюдавали едни и същи хора като характери около нас, особено в годините на социализма. Хора, които нямат нищо общо с политиката, но в същото време са много политични. Герои на времето си, те притежаваха чертите на тъй наречената средна класа, носеха и наивност, но и самочувствие от рода на „Ние сме сега на власт, ние сега решаваме въпросите, с нас трябва да се съобразявате”. И естествено изпадаха в смешни ситуации, защото не носеха в себе си качествата за които имаха претенции. Вероятно мнозина си спомнят героя ми от филма „Опасен чар”, който беше, така да се каже, борец срещу кича, а в същото време го произвеждаше. Този образ беше изключително актуален за времето си – тогава беше подета голяма акция срещу кича, като долнопробно явление в областта на културата.

Кое е най-голямото предизвикателство в кариерата ви?
Моята основна работа беше в театъра. Когато през 1948 г. станах студент, за кино не ставаше дума, но аз се интересувах от него. Бях любител на френското, на английското кино. През 60-те години, когато се появи италианският неореализъм, си казах, че това е то – истинското кино. То обърна живота наопъки, обърна се към обикновените хора, повлия на цяла Европа, но не и на Америка.

Голяма част от кариерата ви е минала преди прехода. Срещали ли сте се лично с Тодор Живков, разговаряли ли сте с него?
С Тодор Живков съм имал няколко срещи, но те не бяха за добро. Играех Пловдивския театър девет години. Нещата се стекоха така, че с Леда Тасева,играехме в „Чучулигата” – историята на Жана Д’Арк. Аз бях в ролята на крал Шарл. Свобода Бъчварова, която тогава беше кореспондент в Париж, гледала постановката  и там и сметна, че съм играл по-добре от френския актьор. Както и да е, след първото представление ръководството на Младежкия театър ме покани в София.
Тогава в Младежкия театър се очертаха две тенденции относно това накъде да върви той. Вили Цанков, режисьорът, зад когото и аз застанах, беше за по-сложен, по-обобщен театър. Това означаваше нещата да се показват в светлина неудобна за тогавашното време. Аз бях и съюзен председател на колектива, длъжност трета по значимост след директора и партийния секретар. Решихме Вили Цанков да определя художествената политика на театъра. Но борбата между двете тенденции продължи и Тодор Живков ни привика поотдено – привържениците и на двете тенденции. След като изслуша внимателно аргументите ни той каза само: „Помирете се!”. Днес всеки би казал, как така държавният глава ще се занимава с някакъв театър? Но за онова време това бяха важни идеологически въпроси – накъде да върви българският театър.
Ние не изпълнихме поръчката на Тодор Живков, 80 % от  колектива застана зад Вили Цанков и… естествено бяхме привикани втори път с думите: „Аз казах ли ви нещо на вас, защо не го изпълнявате?”. Отново, обаче, не се помирихме, направихме събрание и пак подкрепихме Вили Цанков масово. След като научил за събранието, Тодор Живков казал: „Тия там са големи организатори, бе!”. И като казал това, казал и: „Хайде сега отивайте в Перник!”.  В групата на изгонените бяха и Петър Слабаков и Коста Цонев, и други все известни актьори.
С Тодор Живков повече срещи не сме имали. Но на един Конгрес на културата след няколко години, вече бях играл във филми, като ме видя, попита: „Как е киното, как е киното?”. Той имаше невероятен навик да запомня хората. Беше сложна личност, в никакъв случай не беше еднозначен. От него можеше всичко да очакваш. Смяташ, че ще вземе определено решение, а той взема точно обратното и само той си знаеше зашо решава така.
Е, благодарение на неговото решение в Перник останах 24 години, от които 13 г. бях директор на театъра. Това бяха последните години преди промените и 3-4 месеца след тях подадох оставка.
Бих искал да споделя тук нещо интересно. Тези същите хора, които ме изпратиха в Перник ме направиха „Заслужил артист” и „Народен артист”. Мисля, че в един момент разбраха, че това, което сме искали да направим в Младежкия театър, не е било лошо. Независимо, че провалихме 2 политически пиеси за Георги Димитров и Ленин. Но „отгоре” си замълчаха. Вече настъваше друго време…

Какво ще кажете за киното на прехода?
Гледам филмите, в някои дори играя в по-малки роли макар. Но хората оценяват. Една жена във Варна за филма „След края на света”, където играя равин ми каза, че трябва да получа Нобелова награда. Възразих й, Нобелова награда не се присъжда на актьори, но ми стана приятно.
Бих споделил две интересни случки от филмовата ми кариера. Във филма „Нечиста сила” по Елин Пелин играех свещеник (между другото  баща ми е бил свещеник). Снимахме в едно идилично село, в масовката участваха местни селяни. След сцената с водосвета те споделиха, че в селото си имат черква, но си нямат поп и ме поканиха да им стана такъв. Приех го като комплимент, но те наистина вярваха, че съм свещеник.
Подобно нещо се случи през 1997 г., когато снимахме „След края на света”. Там играех равин, статистите бяха истински евреи. Та един 70 годишен евреин, професор при това, ме покани за равин. Хайде в онова село хората бяха по-простовати, повярваха, че съм поп, но този човек беше професор. Чудя се как се заблудил? Такива оценки радват, разбира се.

В киното се проявяват много тенденции, които след години се реализират. Може ли да се каже, че то е индикатор за настъпващи промени?
В киното нещата са сложни. Когато излезе филмът „Вчера” само за първите 4 месеца го бяха гледали 1 милион и 600 хил. души. Рекорд! Защото тогава филмите бяха гледани, а днес не? Зрителите са толкова малко сега, че не трябва да се споменават цифри.
На младото поколение, като че се избягва и чрез филмите  да се поставят въпроси, от които се интересуват. Онова, което се прави, се гледа от малък кръг хора.
Времето, когато гледахме много български филми няма да се върне. Сега има богат избор, американското кино господства. Хората забравиха, че имат някои проблеми на които българското кино може да подскаже решение.

Как гледате на това да се купуват чужди готови сценарии и да се поставят у нас?
Павел Писарев, зам.министър на културата по времето на Людмила Живкова, беше назначил на щат 20 души с една цел – да седнат и да пишат по един сценарий годишно. Скоро научих това от Георги Мишев, той също бил там на работа.
Радко Радков, завършил духовна семинария, беше един от любимите поети на Людмила Живкова. Той е автор на пиесата – „Теофано”. Във Франция, след като прочели тази пиеса, обявяват, че се е родил нов Шекспир. След такъв отзив Людмила Живкова покани френски режисьор да постави „Теофано” в София. Идва човекът от Париж, но в София театрите не се наемат със задачата. Тогава ми се обади Писарев с думите: „Поставете я в Перник, да видим какво можете.”.
Думите за новия Шекспир са на самия Жан Гитон – шефът на Академията на безсмърните академици.(Те са винаги 7. Почине ли някой назначават друг, но винаги числото е 7.)  На премиерата в Перник дойде самият той. Разбирате ли какво е това? Невероятен успех. Играхме постановката 125 пъти, стигнахме до 120 хил зрители.

Вие сте актьор с голямо творческо дълголетие, така да се каже, минали сте през много министри на културата. Кои си спомняте?
Людмила Живкова нямаше отношение към театъра, киното, интересуваше се от поетите, художниците, скулптурите. Навятно това беше някаква вътрешна нагласа, човек не може да има отношение към всичко. Но пък заместникът й, Павел Писарев, който имаше отношение към кино и театър, действаше от нейно име.
Всъщност театърът беше под покровителството на Тодор Живков. Той се хвалеше, че е играл хан Татар в любителски театър. Но изглежда се беше попрехвалил и го разкрихме. Всъщност Тодор Живков играл не хана, а играл ролята на Гошо Кокалчето. За други какво да кажа? Георги Йорданов беше и е един толерантен човек.

Ако днес ви предложат на сцената или в киното да влезете в кожата на някой политик, образът на кого бихте изиграли?
От съвременните политици… не виждам на кого. Но ако трябва да изобразя личност от онова време, която да гледа с интерес, това е Тодор Живков. Мисля, че бих могъл да изиграя тази роля, но не на днешните ми години, а преди 20.

Чувствате ли се оценен по достойнство?
Да. Казах, че имам звание „Заслужил артист” и „Народен артист”. В тази връзка ще споделя нещо. Вероятно гледате руска телевизия, руски филми. Аз – да. Изумявам се всеки път от това какво значи солидност. Прави ми впечатление всеки път, когато гледам руски филм, че след името на актьора се изписва званието „Народен артист на Съюза на съветските социалистически републики”, макар той да не съществува вече. Такава държава днес няма, но такова звание има! За разлика от нас – както ни бяха дадени званията, така ни ги отнеха.
Имам награда „Аскеер” за цялостно творчество, „Икар” за творческо дълголетие, два ордена „Кирил и Методий”, имам и огърлие „Св.св.Кирил и Методий” това е първият орден създаден от Фердинанд (дотогава България не е имала ордени). Любопитното е, че цар Борис III, навремето, е връчил такъв орден на Гьоринг и Дучето. Това е един изключително красив и стойностен орден и чак сега разбирам колко ценна е била колекцията ордени на Фердинанд.

Кога един актьор трябва да слезе от сцената, от екрана?
Това е изключително болезнен и личен въпрос. Публиката се радва като гледа как актьорът играе друг човек, но след 60 годишна възраст, когато емоционалните и здравословните сили започват да намаляват той започва да играе по-скоро себе си. Пак ще кажа – въпросът е личен. Аз слязох от сцената през 2006 година, на 78 годишна възраст. То, преди прехода беше така – оставаш на сцената или в киното, докогато можеш. Но настъпиха промените, съгласно закона, започна масово пенсиониране на хора, които имаха още да дадат на публиката. И досега се чудя как така на мен никой не ми предложи да се пенсионирам. До последно бях на щат в Малък градски театър. Няма обяснение.

 


ПОСЛЕДНИ СТАТИИ: 

ИЗВЕСТНОТО ЗА НЕИЗВЕСТНАТА ФАИНА ГРИМБЕРГ

КЛЕОПАТРА НЕ СЕ Е САМОУБИЛА

ВЕРА НАЙДЕНОВА: ВЕЧЕ ИМА СИМПТОМИ НА СЪЩЕСТВЕНА ПРОМЯНА

ДАНИ ДИМИТРОВ: В ЦИРКА СМЕ КАТО ЕДНО ГОЛЯМО СЕМЕЙСТВО

ЛИЛИ ИВАНОВА ДОКАЗВА, ЧЕ Е НА ВЪРХА С „ИСТИНАТА”

ВЪЛШЕБНИЯТ СВЯТ НА СТЪКЛОТО В GLASS DESIGN

БЛАГОТВОРИТЕЛЕН ТЪРГ

НАДЯ ПЕТРОВА: НАШАТА ПУБЛИКА Е ОСОБЕНА

ТИ СИ ПЪЛЕН НЕЩАСТНИК!

Коментари

comments

Short URL: http://obshtestvo.net/?p=2457

Posted by on авг. 22 2009. Filed under Култура. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0. You can leave a response or trackback to this entry

Оставете вашето мнение

Валутни курсове

 AUD =  1.26158 лв
 CHF =  1.67926 лв
 EUR =  1.95583 лв
 GBP =  2.22494 лв
100  RUB =  2.82928 лв
 USD =  1.66652 лв

Реклама

Позиция

cialis buy viagra
За нас | Връзки
Общество.нет - Всички права запазени © 2006-2013г. При цитирането на авторски материали от Общество.нет, позоваването на сайта е задължително.